Законът:
Изкуство на доброто и справедливостта
„Следователно няма
свобода без закони. Свободният човек се подчинява, но не служи - той има
началници, но не господари; той се подчинява на законите, но само на законите,
и по силата на законите той не се подчинява на хората”
Жан Жак Русо - „Писма”
Все по-често напоследък вниманието
на нашата общественост се привлича от различни социални проблеми в техните
икономически, нравствени и правни аспекти. Употребяват се все повече правни
понятия. Правната норма е подложена на обсъждане и често на критика. Случва се,
че за някои несполуки и грешки в социалната практика се отправя упрек към
правната норма. За съжаление, обаче, не винаги в тези случаи може да се усети
вярната гледна точка за обективна преценка и за действителната причина за тези
последици. Създава се погрешна представа, че правната норма е като вълшебна
пръчка: докато я нямаме или е „добра” търпим неуспехи, но достатъчно е да я
получим, за да се уреди всичко от само себе си.
Вина на юристите пред обществото е,
че не сме обяснили какво представляват законът, правната норма, защо и как се
явяват, как действуват и поради какво понякога не могат да изпълняват своите
функции, та дори и когато са били блестящ израз на поставената обществена цел.
Изясняването на тези въпроси е доста сложен и все още далеч незавършен
процес...
Може да се смята за общоприето, че правото е система от общозадължи-телни,
установени и санкционирани от държавата правила за поведение, спазването, на
които се осигурява от държавната принуда.
Двата феномена–държавата и правото са неразривно свързани, те не могат
да съществуват един без друг. Без правото държавата в нейния завършен вид не
може да изпълнява функцията си на медиатор /посредник/ в обществото, както и
правото не може да съществува без държавното осигуряване на реализацията си.
В социологията е прието, че общозадължителното правило/норма/ за
поведение е изиграло решаваща роля още при зараждането на човешкото общество. Появата
на забраната за инцест /инцест-табу/-този първи „закон”, осигуряващ биологическото
оцеляване на вида, и свързаната с нея размяна на жените, породила понятието
еквивалентна обмяна - са били тези фактори, извикали към живот феномена
„общество”- колектив от хора от двата пола, свързани с общи потребности и цели,
взаимодействуващи си за тяхното задоволяване
и постигане.
Безспорно инцест-табуто не е закон в съвременния смисъл на думата. Спазването
му не е осигурено с държавна принуда, а единствено с” морални
санкции”-осмиване, бойкот, прогонване и т.н., налагани от колектива. Постепенно
с развитието на обществото от етническа група през протодържавата и ранните
държавни образования към държавата, функциите на посредника се центрират в
ръцете на лидера, когато неговите функции се отчуждават от личността му и стават
присъщи на социалната структура , като се „освещават” от висшата воля. Това
довежда до неоспоримост на функциите на медиатора-лидер в различните социални
конфликти, респективно н неговите решения. Общите принципи на тези решения
всъщност са норми за поведение, изработени от медиатора-властник, чието
действие първоначално се е осигурявало от неоспоримостта на сакралния авторитет
и заплахата от свръхестествени „божии” санкции. Осигуряването на спазването на
нормите за поведение с пряка принуда става на етапа на протодържавата и
раннодържавното образувание, когато появата в обществото на външни за него
хора-пленници, като резултат от въоръжени конфликти, води до създаването на
специализиран апарат за централизирана принуда. Оттук има само крачка до
разширяването на компетентността му и по отношение на нормите за поведение.
Така с формирането на държавата постепенно се формира и правото-
техният общ корен е в зората на цивилизацията.Там те са започнали своя път към
бъдещето, там се корени връзката на правото с морала, народопсихологията,
религиозните и историческите традиции, с нравствеността и естетическите
ценности на обществото. Наред с морала същността на правото като главен
регулатор на отношенията в обществото го извеждат като основен елемент на
културата - тази универсална спойка, обединяваща отделните индивиди в
обществото. Поради това правото на бива да бъде „над” или „под” равнището на
културата на една държава, на определящите я производствени отношения и
производствени сили.
Още при зараждането си правото е било система от норми. Съвкупността от
противоречащи си една на друга норми, обаче не е право, защото тя не може да се
прилага, правото не може да се реализира, не може да изпълни своята основна
функция на регулатор на обществените отношения. В съвременните държави с богато
и разнообразно право, призвано да регулира сложните отношения в обществото,
систематичността в правото се осигурява от йерархията на нормативните актове - акт
от по-низша степен не може да противоречи на акт от по-висша. На върха стои
конституцията, в която са изложени основните принципи на държавата и нейното
право. Всички нормативни актове са длъжни да съответсвуват на конституцията.
В широкия смисъл на думата законът обхваща всички правила за поведение,
чиято обща задължителност е установена от държавата. В юридическия смисъл
понятието означава нормативен акт, приет от висшия представителен орган на държавната
власт-народно събрание, конгрес, ландтаг, сейм и т.н. или пряко от народа чрез
референдум, когато такъв ред е предвиден в конституцията или в конституционен
закон. Със закона се регулират трайни обществени отношения от особено важно
обществено значение. Всички други източници на правото-укази, правилници,
наредби, устави и т.н. са подчинени на закона и не бива да му противоречат. Господството
на закона означава също така и подчиненост на закона на всички държавни органи
и организации, на сдружения, фирми и граждани, независимо от „политическата
целесъобразност” или „интереси на работата”. Приемайки закона, законодателят е
преценил кое е целесъобразно и кой интерес следва да бъде защитен.
Така би следвало да изглежда правната система в йерархичната й
структура в своя идеал. Така е изградена тя в много държави. За съжаление, у
нас не винаги е така. Проблемите възникват в два аспекта:
-правотворчството като прерогатив на държавата и нейните органи;
-правоприлагането като форма на реализация на правото.
Право да издават общозадължителни нормативни актове в страната имат три
държавни органа: Народното събрание, Държавният съвет и Министерския съвет.Техните
нормативни актове имат различно място в йерархията и по принцип следва да са
хармонични и съподчинени. Поради това, че от една страна функциите на трите
органа тясно се преплитат, особено на Държавния съвет и на правителството,
което не е трудно да се убедим, сравнявайки съответните текстове в
конституцията;а, от друга–съставът на Държавния съвет и на Министерския съвет
са част от състава на Народното събрание, контролът за съотвествието на техните
актове е затруднен.Често се случва те да си противоречат,за което има не
особено безобидни примери.Ето един от тях: с ПМС№7/80 г. бе приет правилник за
стопанската дейност, който основно преуреждаше взаимоотношенията между
субектите в народното стопанство. За приемането на този правилник Министерският
съвет бе управомощен с чл.46 от Закона за единния държавен план за
научно-техническото и социално-икономическото развитие на НРБ през деветата
петилетка. Елементарната справка с описаните в конституцията правомощия на
правителството сочи, че то няма право да приема акт с такова съдържание, а
чл.2,ал.2 от Закона за нормативните актове изрично забранява прехвърлянето на
компетентността по издаване на нормативни актове.
За преодоляване на това ненормално положение е необходимо ясно
разграничаване на функциите на отделните държавни органи-законодателна,
изпълнителна и съдебна. Законодателната функция следва да се изпълнява
единствено от парламента. Изпълнително-разпоредителната- от правителството, а
съдебната-единствено от съдебната система, оглавявана от Върховния съд. Народното
събрание е органът, който приема общозадължителните актове в съответствие с
конституцията; министерският съвет издава разпоредителни актове по държавното
управление в съответствие със законите, а съдът прилага тези и следи за тяхното
спазване като утвърждава върховенството на закона. При това, за да бъде спазен
баланса между трите функции, Върховният съд да има и право на действен контрол
върху съответствието на нормативните актове с конституцията.
Наличието на стройна правна система е задължително условие за
нормалното реализиране на правото, съответно на регулиращата функция на
държавата. Самата тази функция се осъществява чрез правоприлагането, което в
широкия смисъл на думата е ежедневно съобразяване на поведението на държавните
органи, на обществените организации, на фирмите, гражданите и на другите
субекти на правото в правната система. Правоприлагането има три задачи:
-да установи точно фактите;
-да намери правната норма;
-да определи правните последици.
При решаването на всяка от тези три задачи може да бъде допусната
грешка. Най-често това се случва при установяване на точния смисъл на нормата -
при нейното тълкуване, а оттам и при определянето на правните последици.
В процеса на тълкуването на закона участвуват натрупаните правни
знания, житейският опит и културата на тълкуващия. Основна роля в този процес
играе правосъзнанието-субективното отношение към закона, което се формира под
влиянието на закона, неговото действие и съответствието му с общественото
битие. Правосъзнанието е призмата, през която се пречупват правно значимите
факти от заобикалящия ни свят, за да може правният субект да определи своето
поведение към тях и по повод на тях.
Несъгласието със закона и нарушаването му води до ексцес.
Именно възможността за ексцес при правоприлагането е породила
специализираните държавни институции за охрана на правата и юстицията,
определена от Улпиан като „постоянна и непрестанна воля всекиму да създаде
своето право”. Когато правоохранителните институции бъдат сезирани по повод
ексцес, те също следва да приложат правото, но вече като еталон, с който да се
сравнява ексцесът. При това следва да се има предвид, че правоприлагането и в
този случай е повлияно от личните и груповите интереси на конкретния
представител на правоохранителния орган и формиралото се в тези условия
правосъзнание и чувство за справедливост.
Отсъствието или недостатъчният обществен и държавен контрол върху
дейността на провоприлагащите органи може да доведе и неведнаж е водило до
неправилно, нееднакво и несправедливо прилагане на закона или неговото
неприлагане. Показателен пример в това отношение е тежката екологическа
обстановка в нашата страна, за което на практика в преобладаващия брой случаи
никой не носи предвидената в Наказателния кодекс отговорност.
Гарантирането на еднаквото и справедливото прилагане на закона от правоохранителните
органи е сложен проблем. Според нас той би следвало да се решава в няколко
направления:
-изкореняване от правната система на всички норми предполагащи
неравенство между правните субекти;
-поставяне под съдебен контрол на всички провоохранителни органи
–прокуратура, следствие, специализирани юрисдикции;
-установяване на пълна независимост на съда при постановяване на
съдебните актове;
-създаване на такива условия, при които съдът и съдията ще бъдат
напълно защитени от въздействието на чужди интереси;
-назначаването за съдии на хора с богат житейски опит,безупречно
поведение и висока правна култура;
-пълно законово регламентирне и защита на основните права и свободи на
гражданите, както и отговорността на държавата и нейните органи за нарушаването
на тези права.
Сериозен проблем при правотворчеството, а и при правоприлагането е
навлезлият в практиката казуистичен /от отделен случай/ подход. Често правните
норми или не регулират основни обществени отношения, или ги регулират по
неадекватан начин. Тогава правото се превръща в догма и започва да пречи.
Една от основните причини за недостатъците е несъвършенството на законодателния
процес, в чиято практика не се прилагат утвърдени форми за усъвършенствуването
на нормативните актове - референдуми, допитване до народа и др.,с участието на
компетентни специалисти, граждани и обществени организации.
Съвършено очевидно е, че в рамките на една статия не може да се изчерпи
проблематиката на закона и неговото обществено битие. В случая нашата цел беше
да изложим своето становище по този въпрос, както и някои виждания за
преодоляване на недостатъците, за да бъде нашето право по-близо до идеала на
Целс: правото – изкуство на доброто и справедливостта.
Соня
Младенова
Петьо
Цолов
Вестник
„Студентска трибуна” брой 36 от 1 юни 1989 г.
