Пешеходецът…
Обвиняват
пешеходеца, че транспортната му и правна култура са недостатъчни.
Може и така да е- за някои
пешеходци. За болшинството упрекът е неоснователен.Има се той и транспортна и
правна култура, но се движи по пътищата не както трябва.Просто, защото е
притиснат от обстоятелствата.Труди се човекът, а това значи, че ежедневно е
нужно да се придвижва от точката А до точката С като премина най-малко през
точката В.Но, за него все повече няма място на пътя. Понякога така се случва,
че опровергава онази теорема, научена в училище, че най-краткото разстояние
между две точки е правата линия.
Преди имаше
тротоари, които законно му принадлежаха. Някои се стесниха, други останаха,но
почти всички в централната част на столицата се превърнаха в „отвоювана”земя за
паркинги.
И пешеходецът
слезе на уличното платно.
С това започна
конфликта му със закона, правилника за движение по пътищата и с шофьорите.Със
същите онези шофьори, с които доскоро си
ходеше пеш по същите тези улици.
Не може да се
отрече-предоставиха му се пешеходни зони.Там тротоарите изчезнаха-не, по-скоро
се сляха с уличното платно, но за да не се отпуска съвсем на пешеходецът му
оставиха съжителството с трамваите, които се движат успоредно или
перпендикулярно на неговото простичко придвижване.
С това
притеснено положение пешеходецът отдавна се стреми да привикне, но някак все не
му се отдава.Особено е затруднен при възпитанието на децата си.Обяснява им, че
човек се движи по тротоара и пресича на кръстовищата.
Тази негова
формула,обаче, се опровергава от най-ранната възраст на неговите наследници.Как
да му повярват като почти няма детски ясли в центъра, пред които и срещу които по тротоара да няма паркирали коли.Даже тротоара на
Детмаг не е пощаден.Положението пред детските градини не е по-различно.
Някои дори
считат,че бъдещите водачи на МПС/моторни превозни средства/ трябва да се
обучават около училищата, за да свикнат да реагират на знак”Внимание Деца!”
И тъй като
никой не може да каже на родителите, защо архитектите не включват в проектите
си за новите жилищни комплекси и за реконструкция в централната част на града,
място за игри и почивка на децата между 5 и 15 години тези деца слушат, слушат думи и току слязат
на улицата-за да играят.Виждат, че има коли. Знаят,че е опасно,но природата им
иска изразходването на енергия,детски игри и създаването на важното за всеки
пристанище- спомена за златното детство.
Само,че при
слизането на уличното платно, вече са успели да установят, че има някаква
разлика между думите и делата на възрастните. Това заляга като фундаментална
информация в съзнанието им-за после.Някои от тях ще съхранят себе си и
духовните ценности, други ще приемат облика на нарушителя в различните му
проявления.
За съжаление,
ежедневието показва, че колкото по-обезпечен е материално,толкова е по-
арогантен нарушителя- водач на МПС.Той все повече се „убеждава”, че
другите-пешеходците са му все по-задължени.За него пешеходецът е неуспелия,
неудачника, който не му е равен.Затова е склонен да мине „на една
боя”разстояние от него, да го облее с кална вода /ако вали дъжд/,да изхвърли
пред лицето му незагасената си угарка,да профучи пред носа му на пешеходната
пътека тип”зебра” и какво ли не още. И го прави. Защото се чувства силен.Счита,
че той е главния на пътя, а пешеходците…ако не всички са стадо, то са си едните
пешки-колко му е да ги жертва. Защото, ако му бяха равни , нямаше да се блъскат
по обществения транспорт,щяха да си имат свой,собствен.
Пешеходецът
чувства това отношение и никак не му е леко. Той може и да има кола, собствена,
ама я кара само в събота или неделя, а
този на волана „я шпори” всеки ден.Да се чудиш как го прави само със заплатата
си.
Не може да
преглътне пешеходецът и това, че вместо колите, той трябва да влезе под земята,
за да пресече.Когато е сухо и топло-иди-дойди.Ама като валне дъждец, или не дай
си боже,зимата завали сняг-стъпалата са повече пързалка, отколкото стълбище. А
торбите…тези постоянни спътници на пешеходеца,които натежават с възрастта.Трудно
и за здравите,неудобно за болните,за майките с деца,почти изпитание за
инвалидите.
Върви
пешеходецът и си мисли: дали, ако подлезите се казваха тунели и срещу тях се
прибави цената на бензина, който изгаря по разните кръстовища-просто така ,за
замърсяване на околната среда, нямаше ли да се получи едно по-справедливо
равенство.И за транспортните решения и за повече кислород в дробовете на
всички.
Но, това е
друга тема, а засега нека да се опитаме да посочим от какво се страхува
пешеходецът? Очевидно,това не са санкциите и бариерите, а високоскоростните
коли,големите коли-самосвалите, с прицеп и ония
с по-сложна конструкция, което би усложнило реакцията на водача,ако
стане нужда…И разбира се от пиян шофьор.Такъв е най-опасен.Докато не е станала
катастрофата не може да се разпознае визуално, а когато инцидента е налице е
вече много късно Тогава със случая се заемат милицията,
прокуратурата,съда.Такъв водач носи административна или наказателна
отговорност.Докато съдбата на виновния се решава от специализираните
органи,пешеходецът продължава да носи страха си от други такива по улиците и не
знае как да ги разпознае.
Отговорът
дойде от страниците на бр.11 на вестник „Литературная газета”т.г.Разбра се, че
органите на КАТ в Естония са възприели практиката, когато санкционират водач за
управление на кола след употреба на алкохол, на регистрационния № на автомобила
му поставят буквата „О”.Това означава внимание:опасност, опиянение. Буквата се
поставя на колата за три години.Ако собственикът откаже да приеме този допълнителен
знак, колата му се спира от движение за три години. Оказало се,че насмешките на
минувачите, злободневния коментар на съседи и колеги въздействат много по-силно
от глобите, от лекциите и различните публикации. Резултатите не закъснели. През
м.януари т.г.-началото на реализацията на инициативата в цяла Естония,
наказаните по този начин водачи на коли , санкционирани след употреба на
алкохол са 112 срещу 258 за същия месец на предходната година. Вида на такива
автомобили предизвиквал у пешеходците и другите водачи чувство на особено внимание, което намалило пътните
злополуки.
Статията е
публикувана във вестник „Кооперативно село” през 1975/ 1976 г.
