Законът за опазване и възпроизводство на околната среда-"за" и "против"

           

          

Ние приветстваме усилията на нашето правителство не само да приведе екологичното законодателство в съответствие с изискванията на Заключителния документ на Виенското съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа, но и да го направи по максимално самокритичен начин- чрез всенародно обсъждане…

В качеството си на глобална реалност, пред която е изправено човечеството и всеки народ по отделно,потенциалната опасност от екологическа катастрофа,бележи тенденция към по-нататъшно задълбочаване и интернационализиране.

Като обхваща все по-широки области в териториален,отраслов и обществен аспект,тази тенденция закономерно доведе до политизиране на екологическата проблематика в няколко насоки:

·        Преобразуване на мероприятията по опазване на околната среда в приоритетно направление на държавната политика.Израз на това начало е предложения за обсъждане законопроект.

·        Превръщане на международното сътрудничество по опазване на околната среда в неразделна част от общоевропейския процес за сигурност и сътрудничество,което бе основна задача на Срещата по опазване на околната среда в София.

·        Активизиране на гражданските инициативи в тази насока, намерили отражение в многобройните публикации и изяви в средствата за масово осведомяване.

Това политизиране се изразява във формирането на екологическа политика,включваща изработването,приемането и утвърждаването на екологически принципи,екологичен кодекс и програма за екологическо преустройство.

Осигуряването на свободата и правото на всеки човек, изпълнението на неговите задължения,свързани с разработката и прилагането на  проблемите на правото,вклю-чително и за опазване на околната среда,е вътрешна потребност на обществото,една от закономерностите за неговото развитие.Социалистическият строй може успешно да се развива само тогава,когато самият народ взима дейно участие в управлението на държавата и обществото.Степента и обемът на участие на народните маси в решаването на наболелите и назрели задачи на общественото развитие-включително и екологическите,са най-сериозните показатели за социалистическата демокрация.

Без да претендираме за изчерпателност,можем да посочим няколко основни екологически  принципа, които според нас следва да залегнат в основата на изграждането на единна нормативна база на екологическото преустройство в нашата страна под формата на екологически кодекс:

·        Правото на защита на околната среда е естествено и неотменимо право на всяко човешко същество, а правото на живот и достойно съществуване има подчертано социално измерение и е независимо от личните заслуги на конкретния човек и ролята,която му е отредена в обществото.

Същевременно всеки гражданин,организация и държавата са задължени да опазват околната среда.Именно задължението за опазване на природата обуславя основанието за търсене на отговорност дотолкова,доколкото те с действията или бездействията си, са причинили нейното увреждане.

·        Хармонизиране на производствената дейност с природата.Това означава забрани и ограничения за вземане от нея повече,отколкото тя може да понесе без увреждане на естествената й система за възпроизводство на климатични,биологични,енергетични и други природни ресурси и условия.

·        Солидаризиране с интересите на поколенията-не можем да предадем на децата си природната среда в условия,по-лоши от тези,които сме я наследили.

·        Съобразяване с екологическите интереси на съседните и другите държави.

·        Задължително сътрудничество  на държавата с гражданското общество в опазването и възпроизводството на природната среда чрез постоянно информиране на населението за нейното състояние;осигуряването на независима екологическа експертиза и правото на вето спрямо екологически несъобразени производствени дейности.

·        Осигуряване на икономическа изгода от екологически чисти производства,дейности и обратното,чрез формиране на „голяма ножица” между стимулите и санкциите.

·        Нормативно гарантиране на превантивната насоченост на управленските решения в областта на екологията.

Разглеждането на предложения законопроект през призмата на посочените принципи улеснява разкриването на неговите постижения и най-вече слабости.

В политическата литература все повече се утвърждава понятието „право на живот”.Това понятие,обаче, все още не е „преведено” на юридически език,няма ясно юридическо съдържание и не намира приложение в предложения законопроект.

Очевидно се приема,че правото на живот е достатъчно гарантирано в Наказателния кодекс чрез наказанията за телесни увреждания и убийство.

Не се отчита, че опазването на природната среда и нейното възпроизводство са немислими без охрана на естествените условия за живот на човека и гарантиране възпроизводството на българската нация като част от човечеството.

За съжаление,законопроектът не решава този въпрос.Това се вижда от съдържанието на чл.1, според който,опазването на природната среда и нейното възпроизводство е от основно значение само за развитието на държавата.

Правото на живот и благоприятна жизнена среда означава и задължение за нейното опазване от всеки български гражданин,организации и държавата.

Както вече посочихме,това е основание за търсене на отговорност.Този правен принцип,явявящ се гаранция за ефективността на законопроекта,би следвало да намери отражение в неговите Общи положения.Такава постановка изисква да бъдат разграничени правата и задълженията на гражданите,обществените организации и държавните органи.

Крайно наложително е да се откажем от съсредоточаването на правомощия по управление,внедряване на нови икономически решения и разпределение на природните ресурси  с контрола и санкциите  по опазването им в компетентността на едни и същи ведомства,при това –само представители на изпълнителната власт.

Природата е всенародно благо,поради което правото да се разпореждат с нея могат да имат само два субекта:

·        Народът като носител на върховния суверенитет и

·        Народното събрание – в качеството на изразител на суверенитета чрез делегираната му от народа власт.

Гаранцията за решаването на екологическите проблеми изисква реалното упражняване на правото на контрол в тази област от Народното събрание.

Предлаганата в законопроекта структура на управление и контрол по опазването на околната среда не отговаря на съвременните изисквания.Това е така,защото Комитетът по опазване на околната среда има правомощията на „самостоятелен контролен орган на Министерския съвет с функционална компетентност” и „решенията могат да бъдат отменени само с решение на Министерския съвет”Една малка справка с разпоредбите на Правилника за функциите и задачите на Комитета по опазване на околната среда- ДВ.,бр.49/1977 г. и редакцията на чл.69 от проекта, дава основание да се направи изводът, че нормативната база е непроменена.Такава структура, по същество е един „вътрешно ведомствен контрол”,чиято дейност в досегашната практика е показала ниската си ефективност.Този извод се потвърждава и от §5 на Заключителните разпоредби на законопроекта,съгласно който изпълнението на закона се възлага на Министерския съвет.Според нас, за да се гарантира успешното приложение на такъв закон, Комитетът по опазване на околната среда трябва да бъде подчинен пряко на парламента,пред който да се отчита за своята дейност.Министерският съвет трябва да бъде само изпълнител и организатор на работата в различните сфери на обществено-икономическия живот с цел хармонизирането им с природната среда, при което действията му да подлежат на одобрение  или отхвърляне от Народното събрание.

Липсата или недостатъчният контрол и информация за дейността на органите,ръководещи опазването и възпроизводството на околната среда, може да доведе и неведнаж вече е водила до нееднаквото,неправилно и несправедливо прилагане на закона и в последна сметка до неговото неприлагане.Показателен в това отношение пример е екологическата обстановка в нашата страна,за което на практика в преобладаващия брой случаи не се носи предвидената отговорност.

Голямото значение и спецификата на проблема, налагат нови правомощия на прокуратурата-значително по-действени от тези, с които тя разполага сега.По реда на общия надзор за законност прокуратурата следва да има и правото да спира екологически вредни производства.Сериозен пропуск в законопроекта в това отношение е липсата на обвързаност с Наказателния кодекс.Вероятно само с това могат да се обяснят „покъртителните санкции”, предвидени в чл.86 за „настъпили значителни екологични вреди”, за които „виновните кадри,нямат право да получат целеви награди”.Очевидно липсата на точно разграничаване на правата и задълженията по опазване на природната среда  е повлияло негативно и върху формулировките на екологически  административно нарушение, неговите субекти и обекти,както и определянето на справедливо наказание.

Принципът на търсене на отговорност трябва да има превантивна насоченост-да се санкционират всички управленски решения,които могат да имат вредни екологически последици.

Тъй като такива решения биха могли да се дължат както на неумение,неосведоменост,некомпетентност,така и на безотговорност, то технологията на вземането им ,следва да изключва възможността от грешки.

Законопроектът правилно предвижда при вземането на решения с екологическа насоченост да се изисква заключението на екологическа експертиза.

Идеята, обаче,изисква по-задълбочена разработка.В този смисъл,може да се използва опитът на страните с вече реализиран успех в областта на екологията.

Техните правни норми изискват задължителна екологична експертиза, която се извършва от независими от държавната структура специалисти при условията на конкурси по дадените проекти с право на предпочитание към най-добрите от тях.Конкуретните проекти също се използват след допълнителни разработки в съответните области.

По същество проблемите на социалната екология са икономически и затова за тяхното разрешаване трябва да се използват съответните възможности за изследвания във всички области.

Защото всички въпроси,свързани с природоползването варират около проблемите,свързани с ефективността на неговата употреба.

А въпросите за получаването на предимството от природоползването се свеждат до равноправното и справедливо използване на природните блага от всички членове на обществото.

По тази причина, от гледна точка на правото,законът трябва да възприеме социален подход към всеки природен ресурс.

Този социален подход би следвало да се осъществява в два основни аспекта:

·        От една страна- в Закона за охрана на природната среда трябва да намерят отражение”социалните условия,процеси и способи” за използването на природните ресурси в обществото , а от друга страна,

·        Да се отчитат различните групи и категории на населението,които получават своята част от ползата и предимствата на утвърдения режим на ползване,т.е. общонародното благо.

Това налага, наред с  изричната забрана за екологически вредни произ-водства,законът да предостави и правомощия на всеки гражданин въз основа на съществено нарушение да търси отговорност от виновните лица по административен и съдебен ред,включително и спирането на такива производства,независимо от  евентуалните икономически последствия.

Добро впечатление прави включването на раздел ”Обещетения”, но той се нуждае от сериозно прецизиране.

В предлаганата редакция на чл.88 не се дава ясен отговор на въпросите по кой материален закон и по коя процедура ще се търси отговорността, въз основа на която се предлага обещетението-Закона за задълженията и договорите,Закона за отговорността на държавата за вреди,причинени на гражданите, или някой друг нормативен акт.

Защо да се дължи отговорност само за разрешени дейности, след като ежедневието ни предлага множество примери за сериозни увреждания на природната среда, настъпили в резултат на неразрешена дейност?

Правилно в чл.89 от законопроекта се предвижда обещетяване в случая на презгранично замърсяване на природната среда.

Нормата,обаче се нуждае от преработване с цел задължително приложение на международните норми,когато вътрешното екологическо законодателство е в противоречие с тях или не регламентира конкретния случай.

Юридическите норми трябва да се основават на световната правна система.Това е така,защото историческият опит на човечеството налага необходимостта от признаване на общозначимостта на естествените човешки права.

Екологическият прогрес е свързан неразривно с нравственото извисяване на хората.

Затова и при изготвянето на един екологически кодекс не бива да остава встра-ни проблемът,свързан с настъпилото отчуждение от човешките добродетели,от синовното и грижливото отношение към природните богатства-нашите реки,гори и земя.

Иначе,ще продължаваме да приемаме с негодувание абсурдния факт, че охраняваме с оръжие водата,която пием,но не сме в състояние да премахнем няколкото вили, построени във вододайната зона на София, както и да осигурим пречиствателни съоръжения за шепата селца,непосредствено свързани с вододайна зона.

Очевидно,успешното решаване на този сложен и жизнено важен за нас проблем-опазването и възпроизводството на природната среда,е свързан не само с преустройството на начина на производство и управление ,но и с екологизацията на всички форми на обществено съзнание.

Защото правната норма може да изпълни своята функция на социален регулатор само тогава,когато точно,ясно и по адекватен начин отразява основните обществени отношения.

Иначе,тя се превръща в едно прекрасно пожелание,даже и в случаите,когато е била блестящ израз на поставената обществена цел.

                                                                       Соня Младенова,юрист

………………………..

Статията е публикувана на 09 ноември 1989 г. в бр.7 на вестник „Студентска трибуна”.

Повод за написването й е обсъждането на внесения същата година в 9-тото Народно събрание законопроект „За опазване и възпроизводство на околната среда”. Това е времето на действие на Конституцията на Народна Република България от 1971 г.,свързвана с политиката и името на Тодор Живков.

Тогава държавата направи опит да приеме Закон „За опазване и възпроизводство на околната среда”.

За основа за статията послужиха и бележките ми по законопроекта,направени в качеството ми на старши експерт по законодателството в министерството на правосъдието през 1989г. 

Това е времето,когато всичките природни резервати в страната са реално защитени,не са плячкосани,изсечени и разрушени; когато планината Витоша е реален народен парк с пряк достъп до нея с  множество хижи, лифтове и влекове; когато горите ни,обаче, страдат от киселинни дъждове-продукт  на презгранично замърсяване; когато множество български селища  по брега  на река Дунав и в близост до него страдат от последствията на презгранично замърсяване и така нататък.

Тогава това  беше обществен проблем и съществуваше сериозна обществена и държавна загриженост за разрешаването му.

Публикувам статията,така както е отпечатана преди 22 години.

За да взема това решение съм повлияна от „съобщенията” и „коментариите”в средствата за  масово осведомяване /вестници, радиостанции, телевизии/ относно „обсъжданията” и „експертизите”  на „големите” политически  „специалисти по шистовия газ”,който искат да го „търсят” на територията на родината ни и желаещите да удовлетворят  това тяхно „скромно” желание.

А, това,че родината ни от златни равнини и плодородни полета ще заприлича на лунен пейзаж, сегашните управниците и наричащите себе си „български политически елит” не ги е еня.

САЩ не  се славят с опазване и възпроизводство на природната среда.Напротив.

Предоставям за ползване на всички екологически сдружения в страната аргументите и изводите в тази своя  тогавашна, актуална и сега статия.

островчета право в морето от закони

Правовата държава: реалност или цел?- размисли на Соня Младенова старши експерт по законодателството в Министерството на правосъдието

- Защо едва сега си задаваме въпроса правова ли е нашата държава?

- Защото обществено-политическата практика в нашата страна,особено през последните години,изобилстваше с примери за разминаване между общоприетите разбирания за социална и правна справедливост и резултатите от действията на административната държавна машина и правосъдната система.
Естествените и неотменими за всеки гражданин политически и човешки права, при все,че бяха конституционно прогласени и следствено-правно защитени, в повечето случаи оставаха  без реална възможност за осъществяване и за юридическо опазване от посегателства.

-Какво представлява, според Вас,правовата държава?

-Всички сме под впечатлението на събитията,които разтърсиха страната и предизвикаха надеждите за реално обновление и прогрес на родината ни.Чутовни думи и смели изказвания на представители на духовния елит на народа ни.
На фона на този общ стремеж към промяна, направи впечатление,че даже интелигенцията  има някои неточни представи за съдържанието на понятието правова държава.
Може би това е така, защото в повечето случаи те поставят знак на равенство между закона и правото, между формата и съдържанието на регулиращите отношенията в обществото норми.
А правото,по принцип,е  призвано да обхване и гарантира  спазването на основните общочовешки морални ценности, без които не може да функционира нормално никое човешко общество.
Докато предназначението на закона е, да формулира максимално точно и пълно тези общочовешки морални принципи, като ги издигне в задължителен модел за поведение.
Ето защо, може в морето от закони да има само островчета право…
Първото и основно условие за изграждането на правовата държава е привеждането на законодателството в съответствие с  общочовешките нравствени ценности.
За нас  това означава във възможно най-кратък срок  Народното събрание да приеме закони,гарантиращи упражняването и спазването на всички основни човешки права и свободи- така, както изисква Заключителния документ на Виенската среща за  сигурност и сътрудничество в Европа.
Съгласно  Международния пакт за граждански и политически права, това са правото на свободата на мисълта,съвестта и религията;свободно изразяване на своите мнения; свобода на мирните събрания; на свободно сдружаване; на свободен избор на информация.
Не по-малко важно е,законодателно да се регламентира задължението на органите на властта да изучават и отчитат общественото мнение по най-важните социални проблеми.
Липсата на това условие води до деформирането и заместването на човешкия морал  с така наречения морал на държавата, за който е характерен двойния еталон- двумислието, двучувствието.
Само спазването на общочовешките морални добродетели осигурява необходимото равновесие  между властта на обществения авторитет и моралния авторитет на властта.
Второто основно условие за изграждането на правовата държава е утвърждаването на правосъдна система, независима икономически и кадрово от обществените организации,политически партии и най-вече от изпълнителната власт.
И това не е случайно.
Не е наше откритие, защото още през 18-ти век Дидро изтъкваше, че „ законите трябва да бъдат насочени преди всичко срещу властниците като най-могъщи и най- опасни злоумишленици”.
Следователно, за такава правосъдна система е наложително да се постигне разделение на властите на  законодателна, изпълнителна и съдебна.
За своята дейност правосъдната власт като власт на съдебната процедура и гарант за спазването на правата, свободите и интересите на гражданите, следва да бъде подотчетна само на Народното събрание, без това да означава,че всеки народен представител може да се намесва произволно в нейната работа.
В същото време,една от най-важните задачи на правосъдието е да упражнява надзор и да контролира конституционната съобразност на действията на изпълнителната власт.

-Как можем да постигнем това?

-Пътищата и начините за постигането на тази цел са посочени в основните принципи за независимост на съдебните органи,приети единодушно от Седмия конгрес на ООН по превенция на престъпността и отношение към правонарушителите през 1985 г. в Милано. Най-важните от тях са:
•    Индивидуалната  и политическа свобода на съдиите,която се постига чрез реалното им и пряко избиране от Народното събрание за продължителен период, а за членовете на Върховния съд, като висш гарант за справедливо правосъдие-пожизнено.
•    В процеса на взимане на решение съдиите  да са независимr от своите съдебни колеги  и началници.
•    Всяка йерархична  структура на съдебната власт и различните степени на съдилищата /районен,окръжен, върховен/ или ранговете на съдиите не трябва да оказва влияние върху  правото им да вземат решение  по вътрешно убеждение и в съответствие със Закона.
•    Това на практика означава, изграждането на нови, различни от съществуващите структури на  правосъдната система,  при което Министерството на правосъдието да бъде подотчетно само на парламента, а не и на Министерския съвет.

-Какви трябва да бъдат взаимоотношенията  между държавата и гражданското общество?

- Тези отношения трябва да се основават:
•    върху  задължението на държавата, на нейната законодателна и изпълнителна власт да регулират социалните конфликти чрез хармонизиране и задоволяване  основните потребности и интереси на всички социални групи и прослойки в гражданското общество,при което специално внимание да се обръща на гарантиране правата на политическите и етнически малцинства;
върху правото и задължението на гражданското общество-посредством преки,свободни и тайни избори да формира органите на властта  и да осъществява надзор и контрол над дейността им чрез самодейни сдружения и независими средства за масова информация като по този начин осъществява народния суверенитет.

Според мен,правовата държава е възможна само в условия,осигуряващи нейната подотчетност на гражданското общество, т.е.,тя е пряко свързана с дълбочината и обхвата на осъществените на практика принципи на демократизация в дадена страна.
В този смисъл е неправилно в теоретичен план да се противопоставя социалистическата правова държава на капиталистическата.

Правовата държава или съществува, в случай че отговаря на посочените условия, или се намира в някакъв етап  от своето изграждане,което за съжаление е световна обществено-политическа реалност,включително и за най-развитите страни.

Все пак,можем да посочим,че страни като Швейцария–с развита демокра-ция,възприели и утвърдили референдума и плебисцита като форма на участие на гражданското общество в управлението на държавните дела,се приближават максимално  към изградения от най-светлите умове на човечеството през вековете модел на демократична правова държава.
           


            Интервюто  взе Виолета Желязкова

Публикувано във вестник „Отечествен фронт”,брой 13310 от  24.11.1989г.по време на действие на Конституцията на Народна Република България от 1971 г.,свързана с политиката и с името на Тодор Живков.

НАКАЗАНИЕТО

           

НАКАЗАНИЕТО

Към настоящия момент 56 държави не възприемат смъртното наказание.В 14 щата на САЩ няма смъртно наказание.

Чл.37,ал.2 от Наказателния кодекс на НРБ гласи:

„За най-тежките престъпления, които заплашват основите на Народната република, както и за други особено опасни умишлени престъпления, като временна и изключителна мярка се предвижда смъртно наказание, което се изпълнява чрез разстрелване”.

Въпросът за смъртното наказание е само част от общия проблем за наказанието. За неговото правилно разбиране е необходимо да имаме предвид някои по-общи въпроси на държавата и правото.

В случая от значение е, че държавата по своята същност е тази структура, която е призвана да обединява обществото и да го брани чрез своите специфични средства от факторите, които биха довери до неговото разпадане. Едно от тези средства е правото. То е система от правила за поведение, регламентирани от държавата. Чрез тези правила тя урежда отношенията между хората и брани ценностите, които приема, че трябва да защитава. В своето развитие държавата променя ценностните си критерии, като изменя обхвата на правото. Такива изменения в наказателното право се определят от наказателната политика на държавата. Политиката по начало са средствата и методите, посредством които една класа или обществена група се стреми да вземе или да задържи властта. Част от всяка държавна политика е наказателната политика, което се отразява в наказателните закони.

В наказателните закони са посочени деянията, които държавата забранява под страх от санкция, защото те заплашват ценностите, които икономически господстващата класа е възприела. Извършителите на такива деяния с факта на извършването им се превръщат в нежелани индивиди, които пречат на държавата, респективно на икономически господстващата класа, доколкото тя изразява интересите на обществото, да постигне или да защити своите цели и ценности.

Теоритически мерките на държавата по опазване на нейните интереси са в два аспекта: социален и индивидуален, като и двата предполагат съответните исторически развиващи се методи. Първият- от всеобщата заплаха с наказание към отстраняване на социалните причини на престъпността; вторият- от изолирането на нежелания индивид от обществото към неговото интегриране.

В древни времена, включително и при феодализма, целта на наказанието е била възмездие спрямо престъпника. Тя се е изразявала най-общо с формулата „око за око, зъб за зъб, кръв за кръв”. При прилагането на наказанието се е преценявало неговото въздействие върху страха на останалите. То се е налагало най-вече за назидание, за да знаят, че „така не може”. Личността на извършителя и неговите проблеми не са имали никаква значение за наказващите. Той просто е бил зачеркван от обществото.

Буржоазното наказателно законодателство прокламира, че целта на наказанието  се състои не в изтезание или измъчване на индивида, не в отрицание на престъплението/възмездие/, а в това да се възпрепятства виновния отново да нанесе вреди на обществото, както и да се възпрат другите от извършването на същото.Създават се предписанията, че трябва да се налага такова наказание, съразмерно на престъплението”което ще направи най-силно впечатление на душата на хората и ще бъде най-малко мъчително за престъпника”/Чезаре Бекария- Трактат „За престъпленията и наказанията”/.

По повод наказателната теория на Хегел, Карл Маркс отбелязва, че”е съществено необходимо да се вникне в същината на нещата, за да не се допуска създаването и утвърждаването на една теория, която да разглежда наказанието като резултат от собствената воля на престъпника, тъй като такова виждане би било само едно спекулиране с древното право на талиона-„око за око, зъб за зъб, кръв за кръв”. Престъпникът не бива да се разглежда като обикновен субект-роб на правосъдието.Той трябва да се издига до ранга на свободно самоуправляващо се същество”/К.Маркс, Ф.Енгелс-Съч.т.8, стр.531/.

Социалистическата правна система утвърждава принципа, че ефективността на наказанието се състои в неговото общо и специално предупреждение/превенция/, в превъзпитаването и в интегрирането на извършителя в обществото. Тук превенцията не се изразява в заплахата с тежко наказание, а в необходимостта на наказанието. Ако наказанието не е неизбежна, то губи качеството си на социален регулатор, независимост от своята тежест или жестокост. Неизбежността на наказанието е диалектически свързана с неговата справедливост. Не може да съществува спорадична справедливост. В момента, когато тя престане да действа винаги и спрямо всички, тя се превръща в своя антипод. Справедливостта е морална категория. Справедливо е това наказание, което съответства на морала, т.е. на тази система от нравствени норми, която съответства на комунистическата философия като прогресивна мирогледна система.

Законът по принцип следва да отразява прогресивни морални възгледи. В противен случай, той не може да изиграе ролята си на социален регулатор в позитивния смисъл. В момента, в който моралът на закона изостане от морала на прогресивната част от обществото, той следва да бъде променен.

С развитието на социализма, ролята на наказанието в общата и специалната превенция ще намалява, като центърът на тежестта на борбата срещу престъпленията ще се пренася от тях към отстраняването на причините за извършването им, съответно от заплахата със санкция към по-пълното интегриране на отделния индивид в обществото. Гаранция за такова развитие е по-нататъшната демократизация на нашето общество, чрез която ще се постигне все по-пълно съчетаване на интересите на индивида с тези на обществото.

Хуманизацията на обществото, неговото развитие и въздигането на човешкия живот във висша ценност изиска преминаването от изолацията на правонарушителя към неговото превъзпитание и интегриране в обществото.

Смъртното наказание е най-драстичният, най-древният и нехуманен начин на изолация. Този метод не е приемлив на сегашния етап но развитие на социалистическото ни общество. Какви аргументи могат да се направят в тази насока:

Първо.Възприемането от една правна система на смъртното наказание по същество е и държавна оценка на човешкия живот. Държавата приема, че при определени обстоятелства, тя има право да убие. Очевидно, едно такова становище на държавата освен своето възпиращо въздействие има и своето деморализиращо влияние върху отделния индивид/например спрямо екзекуторите/.От гладна точка на комунистическия морал, убийството е винаги безнравствено, независимо от кого и как се извършва.

Вероятно такива са били и съображенията на съветското правителство, когато на втория ден след Великата октомврийска социалистическа революция с декрет на 11 Всерусийски конгрес обяви на света, че отменя смъртното наказание.

Второ.Смъртното наказание има и още едно качество, което го прави неприемливо за цивилизованото общество-то е необратима постъпка. Доколкото никой здравомислещ индивид или група може да претендира, че е познал абсолютната истина, такива необратими действия, следва да се избягват. Съдът се състои от хора и никой не е непогрешим. Обществото не би следвало да се примирява със съществуването на възможността един от неговите членове да бъде убит от държавата по погрешка.

Трето. Чрез изпълнението на една смъртна присъда, не се постига превъзпитанието на извършителя. Тя рефлектира в чувствата на неговите близка-родители, деца, съпруга.

Необходимо е да се отчете и обстоятелството, че чрез един подходящ срок на изолация на дееца, обществото предоставя възможност за въздействие спрямо съвестта му/разкаяние/ и за корекция в поведението му чрез труд и създаване на материални блага.

Четвърто. Съществуването, а значи и възможността за прилагането на смъртното наказание, макар като временна и изключителна мярка, създават в обществото илюзия, че то е най-мощното и единствено средство за възпиране на тежки престъпления. Историческият опит ни учи, че жестоките методи не се оправдават. Необходимо е да извлечем поука от динамичното проявление на престъпността, от причините и условията, които я обуславят и да приемем очевидното- по-хуманните методи в крайна сметка са по-ефективни в нестихващата борба с престъпленията и правонарушенията. Статистическите данни в световен мащаб показват, че когато суровостта на наказанието отслабва, престъпността не се увеличава. Нещо повее, в държавите, които са отменили смъртното наказание, след отмяната не се установява увеличение на престъпленията, които преди са се наказвали със смърт. При това положение въпросът за превенцията, следва да се разглежда не с оглед тежестта на наказанието, а от гледна точка на неговата неизбежност, което като общ извод е и пример за потвърждаване от практиката на една теоретична постановка.

Наказанието може да се наложи само на лице, което е извършило престъпление т.е., когато последиците са вече на лице. Тогава се намесват специализираните органи на държавата за борба с престъпността/следствие, прокуратура, съд/, които с предоставените им от закона възможности се стремят да превъзпитат извършителя. Но това е един етап от взаимоотношенията между държавата и индивида, който настъпва след материализирането на определения факт, който законът забранява. Преди престъплението извършителят е расъл в конкретна жизнена среда със съответните междуличностни взаимоотношения, конфликтни ситуации и решения, създала възможност за изграждане и утвърждаване на жизнената му позиция. Проявявал се е в тази среда и в положителен и в отрицателен смисъл в зависимост от своя интелектуални, волеви и емоционални възможности. В случай, че средата е толерирала  неспазването на законите, манифестирала е неуважението към социалистическия морал, тя е развивала у него чувство за безотговорност и безнаказаност.То постепенно се превръща в нравствена възможност, действаща успоредно със закона, която с негативния си заряд създава условия за гражданите с по-слаби морални и волеви задръжки да го „прекрачат”. И някои го правят. После идва наказанието. Спрямо неговия вид и размер обществеността е особено чувствителна, защото е склонна да реагира на определени престъпления, като се основава по-скоро на емоционални, отколкото на рационални убеждения. Тя иска възмездие. Но целта на наказанието в социалистическото общество не може да бъде възмездие. Тя трябва да бъде насочена към изкореняване на престъпността чрез премахване на причините и условията за нейното възникване. В общия случай, тези условия са една или друга форма на социална деформация.

Ето защо, според нас, въпросът за смъртното наказание и възприемането му като панацея за предотвратяване на тежката престъпност е не толкова правен, колкото морален проблем. Но, дали нашето общество е достатъчно зряло, за да се откаже от принципа” Око за око, зъб за зъб...”?

Убедени сме, че няма никакви бързодействащи рецепти за подобряване на човечеството, никакви патентовани средства, никакви лесни изходи от положението, включително за овладяването и ограничаването на отрицателните явления като цяло. Борбата за правото на живот и щастие на човека като висше творение на природата осмисля усилията. Всяка новооткрита от обществото прогресивна перспектива е стремеж към по-висока степен на социална справедливост. Такава перспектива изисква себеотрицание и упоритост. Тя не може да се утвърди без борба на мнения „за” и”против”. За тези, които търсят пътища и чрез наказателните мерки искат да се подобри човешкия аспект на развитието, да се обогатят различните страни на нашето съществуване, усилията се възнаграждават чрез богатия залог, както във вид на постижения, така и като израз на непрекъснатото търсене на човека в неговите социални, интелектуални и емоционални измерения.

                                                              Соня Младенова

                                                              Петьо Цолов

Вестник” Студентска трибуна” от 13 декември 1988 г.

статии на соня младенова преди 1989 г. и досега

Статии на Соня Младенова преди 1989г. и 1990 г.и след това:
1. „Пешеходецът и …………..”вестник „Кооперативно село”1975/76 г.

2. ”Кого лъжат?”……..сп.”Общество и право”;

„Законът –буква, но и дух! „вестник „Земеделско знаме”,бр.289 от 04.12.1982 г.

3.”Наказанието”13.12.1988г. . в-к „Студентска трибуна”в съавторство с Петьо Цолов;
4.”Законът: изкуство на доброто и справедливостта” 01.06.1989г. в-к „Студентска трибуна”в съавторство с Петьо Цолов;
5.Законът за опазване и възпроизводство на околната среда:”за” и „против”-09.11.1989г. в-к „Студентска трибуна”;
6.”Младежката престъпност: размисли за наказанието, за дълга на обществото”-23.11.1989г. . в-к „Студентска трибуна”;
7.”Островчета право във морето от закони- Правовата държава-:реалност или цел?”          24.11.1989г. вестник „Отечествен фронт”;
8.”Нежеланото дете на държавата” 15.12.1989 г. вестник „Отечествен фронт”;
9.”Политическите права на гражданите: исторически паралели на опитите за законодателно регламентиране”04.01.1990г. в-к „Студентска трибуна”;
10.”Политическия живот очаква хора с авторитет и нравственост”19.02.1990г. вестник „Отечествен фронт”бр.13371;
11.”Избор на личности” 22.03.1990 вестник „Софийски вести”;
12.”Учредителното събрание! Именно то, трябва да даде кръщелното свидетелство за раждането на българската демокрация” 28.03.1990 г. в-к „Студентска трибуна”;
13.”DO UT DES - Давам, за да дадеш”25.04.1990 г. в-к „Студентска трибуна”;
14. „Цената на свободата” 08.05.1990 г. вестник „Дума”;
15.”Моята отговорност за вашето доверие” 31.05.1990г. вестник „Време”;
16.”Висок професионализъм и гражданска отговорност” 28.06.1990 г.сп.”Съвременен показател”; и сп.”Общество и право”;
17. ” Проектът за новата конституция:Какъв президент да е президентът?”25.06.1991г. вестник „Вечерни новини”бр.122/11828/;
18.”Арията на „демократичната” клевета” 17.01.1991г. вестник „Дума”;
19. „Тревогата не е фалшива:милицията е много зле!” 06.05.1991г. в-к „Лабиринт”;
20.”Надеждата, наречена нова демократична конституция” 06.06.1991 г.вестник „Мисъл”;
21. .” Какво мислите за националната полиция ?”19.09.1990г. вестник „Вечерни новини”бр.185/11633/;
22.”В Политици по пантофи”-„ имам слабост към мъжките хора, Вангелис и родопските песни” 16.01.1993г. вестник „Труд”;
23.”Национални светини и политически пристрастия” 09.03.1993 г.бр.25 на вестник„Стандарт”;
24.”Изходът от нравствената криза е в българската духовност” 07.04.1993г. вестник„Стандарт”;
25.”Децата и нашето престъпление спрямо тях”14.07.1993г. бр.161 вестник „Дума”;
26.”Правомощията на президента трябва да се уточнят със закон” списание Български наблюдател, бр.7 от 1994 г.;
27.”Стари и нови апаратчици взеха връх в БСП”12.09.1994г. вестник „Труд”;
28.”Легитимна ли е съдебната власт в България?” 28.06.2010г. вестник „Дума”;
29. ”Легитимна ли е съдебната власт в България?” бр.7-8 на списание „Ново време” 2010 г.
30.Образци на касационни жалби №№1,2 и 4 на основата на конституционно-правен анализ на законодателството след влизането на Конституцията на Република България  в сила на 13.07.1991г.-интернет,блог на Соня Младенова.
31.”Съдебният изпълнител”, „частният” съдебен изпълнител”публикувана в интернет, януари 2012 г. в блог на Соня Младенова.