НЕЖЕЛАНОТО ДЕТЕ НА
ДЪРЖАВАТА
Размисли на тема:
правосъдие
Една от
основните форми на държавата-правосъдието има трудна историческа съдба.Родено в
древния Рим от „брака” между държавата и идеята за социална справедливост, то
още тогава е попаднало в удушващата прегръдка на „любимото дете”на държавата от
„брака” й с идеята за социална експлоатация-бюрокрацията. Изпепеляващата
държавна любов сравнително бързо превърнала правосъдието в отрицание на
неговото съдържание - да бъде този, исторически утвърден, цивилизован и
ефективен начин, по който единствено е възможно да се „произвежда и
възпроиз-вежда”социална справедливост. Да се възстановява накърнената
справедливост- отразените в материалното право засегнати общочовешки ценности
във формата на безпристрастно
процесуално-правно разрешаване на конфликтните ситуации между отделните
граждани, между тях и държавата, между държавата и гражданското общество чрез
взаимоизгодно хармонизиране на техните интереси.
В стремежа си
да подчини правосъдието изцяло на себе си, бюрокрацията в исторически план е
успяла да го сведе само до неговата форма - система от институции /следствие, прокуратура, съд, адвокатура,
затвори/, която да функционира съгласно нормите на процесуалното право. До
технология на „съдене”, зад която понякога липсва правото, общочовешките
морални ценности, социалната справедливост.
Нежелано като
съдържание и експлоатирано като форма от бюрокрацията, правосъдието е
превърнато в самоцелна структура, призвана само да „символизира” своето
присъствие.
„Брошка” върху
ревера на бюрокрацията, придавайки й благопристоен и цивилизован образ.
Сведено до
своето отрицание, правосъдието бива превърнато в „позитивна санкция на
беззаконието”/Маркс/, във фасада, зад която и с помощта на която бюрокрацията е
в състояние /и не рядко, и не съвсем безобидно/ да си „ разчисти сметките” със
своите противници.
Нежелано и
неприемливо в този си вид от гражданското общество, в същото време, поради
своята несправедливост и затруднения от всякакъв характер, правосъдието става
нежелано и в лицето на ангажираните в
него лица.Нежелано за себе си.Нежелание, продиктувано от съпротивата на
работещите в него поради неспособността му да изяви и реализира своята
същност-да бъде един от основните социални регулатори на обществения живот.
Същност, която
е призвана и която единствено е в състояние да разграничи общочовешкото хуманно
право от общо признатото за
безнравствено”криво”. Същност, която се изразява в справедливо отсъждане
всекиму заслуженото.
Целенасочено
поддържаната от бюрокрацията ”недееспособност и неправо-способност” на
правосъдието довежда до обезверяване на
гражданското общество във възможностите на държавата да възстанови и
поддържа социалната справедливост.
Задължителната
последица от това е търсенето и намирането на сурогатни способи за „защита” на
справедливостта, но вече не в рамките на цялото общество, а от отделни и по
отношение на отделни социални групи, прослойки или личности.
При това, в
тези случаи, способите за възобновяване на справедливостта са по правило
противозаконни и нехуманни.
В крайна
сметка, този процес задълбочава центробежните тенденции в обществото,
проявяващи се в анархизъм, сепаратизъм, национализъм, корупция, организирана
престъпност - в престъпност изобщо.
Посочената
„диагноза” на историческата участ и състоянието на правосъдието изобщо в една
или друга степен се отнася и до сегашното му положение в нашата страна. То беше
в така наречения заден двор на държавата и все още е срамежливо потулено и
разпръснато териториално, необезпечено материално и технически, обезправено „де
факто” и набедено ”де юре”.
Тук вече не се
намират „личните затворници” на доскорошните „велможи” /между които и юристи/. Предприети
са реални стъпки за демократизация на законодателството.
Достатъчно ли
е това, обаче, за превръщане на досегашното ни правосъдие /особено в областта
на наказателното право/ в пълноправно, дееспособно, демократично и отговорно
правосъдие? Решително - не!
Както вече
посочих в бележките си по повод ”Правовата държава”, едно от основните условия
за нейното изграждане е превръщането на правосъдието от послушно дете на
бюрокрацията, на изпълнително-разпоредителната власт, в независима от нея и
законодателната власт - „трета”власт.
За постигането
на тази цел е необходимо създаването на съответните правови и политически
гаранции. Какво имам предвид? /Бележка на
автора от 2012 г: при изготвянето на статията през 1989г. се има предвид тогава
действащата Конституция от 1971 г, свързана с политиката на Тодор Живков/.
Първо,
решително
скъсване с един от провъзгласените в
Конституцията принципи за изграждане на политическата система на „единство на
властта”. Неговото досегашно историческо приложение доведе до обсебването на
правосъдието, на съдебната власт от бюрокрацията.
Второ,
съществена
гаранция за правната независимост е неговата финансова независимост.Това може
да се постигне само чрез ежегодно гласуване бюджет на правосъдната система от
Народното събрание.
Трето,
независимо
правосъдие е възможно при условия на независимост на ангажираните в неговото
осъществяване лица от групови политически интереси.
Независимостта
на правосъдието е необходимо, но не достатъчно условие за ефективното му
функциониране.
За тази цел в
рамките на единна правосъдна система, следва да бъдат обединени всички
институции, имащи отношение към отделните фази на гражданския и най-вече на
наказателния процес: дознание, следствие, обвинение, съдебно производство и
изтърпяване на наказанието.
Същевременно
всяка от тях да запазва своята кадрова и организационна самостоятелност в
съответствие с предоставените й от закона правомощия.
Всичко това
налага и създаването на обективни предпоставки, осигуряващи възможност на юристите да решават всеки
конкретен случай по вътрешно убеждение и въз основа на закона.
Именно поради
това, правосъдната система би трябвало да включи всички съответно обособени
правоохранителни органи: МВР, Главно следствено управление, прокуратура, съд и
подчинена нему организационна структура, свързана с изпълняване на наказанието.
Досегашната
практика, при която МВР е подчинено на изпълнителната власт и ръководи както
дознанието и следствието, така и изпълнението на наказанието, довежда до
сериозни деформации на Наказателния процес и е предпоставка за тежки нарушения
на законността.
Значителна
роля за реална защита на правата и интересите на ангажираните в съдебния процес
има адвокатурата, в качеството й на един от основните елементи на независимо
правосъдие.
Единното и
непротиворечиво функциониране на правосъдната система, принципно изключва
съществуването на така наречените „особени юрисдикции”. В исторически план те
са възникнали с цел осъществяване на правосъдие в екстремални за държавата и
обществото условия.
При това
техния извънреден характер сериозно накърнява защитата на лицата, изправени
пред тях, с което по същество се нанася удар на правосъдните
възмож-ности.Тяхната дейност сега се изразява под формата на съдебни/Държавен
арбитраж/ и извънсъдебни юрисдикции /Комисия за борба с противообществените
прояви на непълнолетните и малолетните, другарски съдилища/ и води до нееднаквото,
следователно, до несправедливо приложение на закона. Ето защо, според мен,
обществено неоправдано е, предложението за създаване на нова обособена
юрисдикция под формата на административен съд.
Сега се
нуждаем от единен съд с подразделения, съответни на клоновете на правото: гражданско,
наказателно, стопанско, трудово, административно.
Съдът е висш
орган и интегриращ фактор на цялата правосъдна система. Неговата основна задача
следва да бъде постоянното поддържане и възпроизводство на възможностите на
правосъдната система да възстановява социалната справедливост.
В качеството
си на висш гарант на тази справедливост, той трябва да има и необходимите
правомощия за осъществяване на надзор върху дейността на всеки един
правоохранителен орган, както и върху другите органи и организации.
Специфична и
особено значима, в рамките на правосъдната система, е ролята на Министерството
на правосъдието.
То би следвало
да има три основни задачи:
първо,
да осигури
превръщането на правосъдната система от система, която се задейства само при
наличието на забранен от закона противоправен факт - в система, която
същевременно разкрива, анализира и оказва влияние върху причините и условията
за неговото проявяване.
Да има не само
санкционираща, но и превантивна насоченост.
Второ,
да обезпечава
привеждането на действащото законодателство в съответствие с тенденциите на
икономическото, политическото и културно развитие на обществото.
Това налага
всички законодателни инициативи за разработка и внасяне в Народното събрание да
се осъществяват от Министерството на правосъдието.
Трето,
да извършва
подбор на кандидатите за всяко звено от правосъдната система, като същевременно
осигурява постоянно високо ниво на тяхната професионална подготовка и
квалификация.
В рамките на
своите правомощия Министерството на правосъдието, следва да може да упражнява и
методическо ръководство по отношение на всички правоохранителни органи.
Осъществяването
на всичко казано дотук се намира в пряка зависимост от процесите на обновяване
и демократизация на нашето общество, израз на което е и това лично
мнение.Проблемът не може да бъде изчерпан в една статия. Той подлежи на
дискусии и развитие.
Убедена съм,
че няма бързо действаща рецепта за подобряване на човечеството, никакви
патентовани средства, никакви лесни изходи от положението, включително за
овладяване и ограничаване на отрицателните явления като цяло.
Борбата за
правото на живот и щастие на човека като висше творение на природата осмислят
усилията.
Всяка открита
от обществото прогресивна перспектива е стремеж към по-висока степен на
социална справедливост. Такава перспектива изисква себеотрицание и упоритост.Тя не може да се утвърди без
борба на мнения ”за” и „против”.Защото,
основната цел е процесът на демократизация да стане необратим.
Соня Младенова, юрист
Статията е публикувана във вестник „ Отечествен фронт”
бр.13326 от 18 декември 1989 г.
