Правовата държава: реалност или цел?- размисли на Соня Младенова старши експерт по законодателството в Министерството на правосъдието
- Защо едва сега си задаваме въпроса правова ли е нашата държава?
- Защото обществено-политическата практика в нашата страна,особено през последните години,изобилстваше с примери за разминаване между общоприетите разбирания за социална и правна справедливост и резултатите от действията на административната държавна машина и правосъдната система.
Естествените и неотменими за всеки гражданин политически и човешки права, при все,че бяха конституционно прогласени и следствено-правно защитени, в повечето случаи оставаха без реална възможност за осъществяване и за юридическо опазване от посегателства.
-Какво представлява, според Вас,правовата държава?
-Всички сме под впечатлението на събитията,които разтърсиха страната и предизвикаха надеждите за реално обновление и прогрес на родината ни.Чутовни думи и смели изказвания на представители на духовния елит на народа ни.
На фона на този общ стремеж към промяна, направи впечатление,че даже интелигенцията има някои неточни представи за съдържанието на понятието правова държава.
Може би това е така, защото в повечето случаи те поставят знак на равенство между закона и правото, между формата и съдържанието на регулиращите отношенията в обществото норми.
А правото,по принцип,е призвано да обхване и гарантира спазването на основните общочовешки морални ценности, без които не може да функционира нормално никое човешко общество.
Докато предназначението на закона е да формулира максимално точно и пълно тези общочовешки морални принципи, като ги издигне в задължителен модел за поведение.
Ето защо, може в морето от закони да има само островчета право…
Първото и основно условие за изграждането на правовата държава е привеждането на законодателството в съответствие с общочовешките нравствени ценности.
За нас това означава във възможно най-кратък срок Народното събрание да приеме закони,гарантиращи упражняването и спазването на всички основни човешки права и свободи- така, както изисква Заключителния документ на Виенската среща за сигурност и сътрудничество в Европа.
Съгласно Международния пакт за граждански и политически права, това са правото на свободата на мисълта,съвестта и религията;свободно изразяване на своите мнения; свобода на мирните събрания; на свободно сдружаване; на свободен избор на информация.
Не по-малко важно е,законодателно да се регламентира задължението на орга-ните на властта да изучават и отчитат общественото мнение по най-важните социални проблеми.
Липсата на това условие води до деформирането и заместването на човешкия морал с така наречения морал на държавата, за който е характерен двойния еталон- двумислието, двучувствието.
Само спазването на общочовешките морални добродетели осигурява необходимото равновесие между властта на обществения авторитет и моралния авторитет на властта.
Второто основно условие за изграждането на правовата държава е утвърждаването на правосъдна система, независима икономически и кадрово от обществените организации,политически партии и най-вече от изпълнителната власт.
И това не е случайно.
Не е наше откритие, защото още през 18-ти век Дидро изтъкваше, че „ зако-ните трябва да бъдат насочени преди всичко срещу властниците като най-могъщи и най- опасни злоумишленици”.
Следователно, за такава правосъдна система е наложително да се постигне разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.
За своята дейност правосъдната власт като власт на съдебната процедура и гарант за спазването на правата, свободите и интересите на гражданите, следва да бъде подотчетна само на Народното събрание, без това да означава,че всеки народен представител може да се намесва произволно в нейната работа.
В същото време,една от най-важните задачи на правосъдието е да упражнява над зор и да контролира конституционната съобразност на действията на изпълнителната власт.
-Как можем да постигнем това?
-Пътищата и начините за постигането на тази цел са посочени в основните принципи за независимост на съдебните органи,приети единодушно от Седмия конгрес на ООН по превенция на престъпността и отношение към правонарушителите през 1985 г. в Милано. Най-важните от тях са:
• Индивидуалната и политическа свобода на съдиите,която се постига чрез реалното им и пряко избиране от Народното събрание за продължителен период, а за членовете на Върховния съд, като висш гарант за справедливо правосъдие-пожизнено.
• В процеса на взимане на решение съдиите да са независимr от своите съдебни колеги и началници.
• Всяка йерархична структура на съдебната власт и различните степени на съдилищата /районен,окръжен, върховен/ или ранговете на съдиите не трябва да оказва влияние върху правото им да вземат решение по вътрешно убеждение и в съответствие със Закона.
• Това на практика означава, изграждането на нови, различни от съществуващите структури на правосъдната система, при което Министерството на правосъдието да бъде подотчетно само на парламента, а не и на Министерския съвет.
-Какви трябва да бъдат взаимоотношенията между държавата и гражданското общество?
- Тези отношения трябва да се основават:
• върху задължението на държавата, на нейната законодателна и изпълнителна власт да регулират социалните конфликти чрез хармонизиране и задоволяване основните потребности и интереси на всички социални групи и прослойки в гражданското общество,при което специално внимание да се обръща на гарантиране правата на политическите и етнически малцинства;
върху правото и задължението на гражданското общество-посредством преки,свободни и тайни избори да формира органите на властта и да осъществява надзор и контрол над дейността им чрез самодейни сдружения и независими средства за масова информация като по този начин осъществява народния суверенитет.
Според мен,правовата държава е възможна само в условия,осигуряващи нейната подотчетност на гражданското общество, т.е.,тя е пряко свързана с дълбочината и обхвата на осъществените на практика принципи на демократизация в дадена страна.
В този смисъл е неправилно в теоретичен план да се противопоставя социалистическата правова държава на капиталистическата.
Правовата държава или съществува, в случай че отговаря на посочените условия, или се намира в някакъв етап от своето изграждане,което за съжаление е световна обществено-политическа реалност,включително и за най-развитите страни.
Все пак,можем да посочим,че страни като Швейцария–с развита демокра-ция,възприели и утвърдили референдума и плебисцита като форма на участие на гражданското общество в управлението на държавните дела,се приближават максимално към изградения от най-светлите умове на човечеството през вековете модел на демократична правова държава.
Интервюто взе Виолета Желязкова
Публикувано във вестник „Отечествен фронт”,брой 13310 от 24.11.1989г.по време на действие на Конституцията на Народна Република България от 1971 г.,свързана с политиката и с името на Тодор Живков.
Показват се публикациите с етикет Соня Младенова. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Соня Младенова. Показване на всички публикации
петък, 6 юли 2012 г.
сряда, 1 февруари 2012 г.
НАКАЗАНИЕТО
НАКАЗАНИЕТО
Към настоящия момент 56 държави не
възприемат смъртното наказание.В 14 щата на САЩ няма смъртно наказание.
Чл.37,ал.2 от
Наказателния кодекс на НРБ гласи:
„За
най-тежките престъпления, които заплашват основите на Народната република,
както и за други особено опасни умишлени престъпления, като временна и
изключителна мярка се предвижда смъртно наказание, което се изпълнява чрез
разстрелване”.
Въпросът за
смъртното наказание е само част от общия проблем за наказанието. За неговото
правилно разбиране е необходимо да имаме предвид някои по-общи въпроси на
държавата и правото.
В случая от
значение е, че държавата по своята същност е тази структура, която е призвана
да обединява обществото и да го брани чрез своите специфични средства от
факторите, които биха довери до неговото разпадане. Едно от тези средства е
правото. То е система от правила за поведение, регламентирани от държавата.
Чрез тези правила тя урежда отношенията между хората и брани ценностите, които
приема, че трябва да защитава. В своето развитие държавата променя ценностните
си критерии, като изменя обхвата на правото. Такива изменения в наказателното
право се определят от наказателната политика на държавата. Политиката по начало
са средствата и методите, посредством които една класа или обществена група се
стреми да вземе или да задържи властта. Част от всяка държавна политика е
наказателната политика, което се отразява в наказателните закони.
В
наказателните закони са посочени деянията, които държавата забранява под страх
от санкция, защото те заплашват ценностите, които икономически господстващата
класа е възприела. Извършителите на такива деяния с факта на извършването им се
превръщат в нежелани индивиди, които пречат на държавата, респективно на
икономически господстващата класа, доколкото тя изразява интересите на
обществото, да постигне или да защити своите цели и ценности.
Теоритически
мерките на държавата по опазване на нейните интереси са в два аспекта: социален
и индивидуален, като и двата предполагат съответните исторически развиващи се
методи. Първият- от всеобщата заплаха с наказание към отстраняване на
социалните причини на престъпността; вторият- от изолирането на нежелания
индивид от обществото към неговото интегриране.
В древни
времена, включително и при феодализма, целта на наказанието е била възмездие
спрямо престъпника. Тя се е изразявала най-общо с формулата „око за око, зъб за
зъб, кръв за кръв”. При прилагането на наказанието се е преценявало неговото
въздействие върху страха на останалите. То се е налагало най-вече за назидание,
за да знаят, че „така не може”. Личността на извършителя и неговите проблеми не
са имали никаква значение за наказващите. Той просто е бил зачеркван от
обществото.
Буржоазното
наказателно законодателство прокламира, че целта на наказанието се състои не в изтезание или измъчване на
индивида, не в отрицание на престъплението/възмездие/, а в това да се
възпрепятства виновния отново да нанесе вреди на обществото, както и да се
възпрат другите от извършването на същото.Създават се предписанията, че трябва
да се налага такова наказание, съразмерно на престъплението”което ще направи
най-силно впечатление на душата на хората и ще бъде най-малко мъчително за
престъпника”/Чезаре Бекария- Трактат „За престъпленията и наказанията”/.
По повод
наказателната теория на Хегел, Карл Маркс отбелязва, че”е съществено необходимо
да се вникне в същината на нещата, за да не се допуска създаването и
утвърждаването на една теория, която да разглежда наказанието като резултат от
собствената воля на престъпника, тъй като такова виждане би било само едно
спекулиране с древното право на талиона-„око за око, зъб за зъб, кръв за кръв”.
Престъпникът не бива да се разглежда като обикновен субект-роб на
правосъдието.Той трябва да се издига до ранга на свободно самоуправляващо се
същество”/К.Маркс, Ф.Енгелс-Съч.т.8, стр.531/.
Социалистическата
правна система утвърждава принципа, че ефективността на наказанието се състои в
неговото общо и специално предупреждение/превенция/, в превъзпитаването и в
интегрирането на извършителя в обществото. Тук превенцията не се изразява в
заплахата с тежко наказание, а в необходимостта на наказанието. Ако наказанието
не е неизбежна, то губи качеството си на социален регулатор, независимост от
своята тежест или жестокост. Неизбежността на наказанието е диалектически
свързана с неговата справедливост. Не може да съществува спорадична
справедливост. В момента, когато тя престане да действа винаги и спрямо всички,
тя се превръща в своя антипод. Справедливостта е морална категория. Справедливо
е това наказание, което съответства на морала, т.е. на тази система от
нравствени норми, която съответства на комунистическата философия като
прогресивна мирогледна система.
Законът по
принцип следва да отразява прогресивни морални възгледи. В противен случай, той
не може да изиграе ролята си на социален регулатор в позитивния смисъл. В
момента, в който моралът на закона изостане от морала на прогресивната част от
обществото, той следва да бъде променен.
С развитието
на социализма, ролята на наказанието в общата и специалната превенция ще
намалява, като центърът на тежестта на борбата срещу престъпленията ще се
пренася от тях към отстраняването на причините за извършването им, съответно от
заплахата със санкция към по-пълното интегриране на отделния индивид в
обществото. Гаранция за такова развитие е по-нататъшната демократизация на
нашето общество, чрез която ще се постигне все по-пълно съчетаване на
интересите на индивида с тези на обществото.
Хуманизацията
на обществото, неговото развитие и въздигането на човешкия живот във висша
ценност изиска преминаването от изолацията на правонарушителя към неговото
превъзпитание и интегриране в обществото.
Смъртното
наказание е най-драстичният, най-древният и нехуманен начин на изолация. Този
метод не е приемлив на сегашния етап но развитие на социалистическото ни
общество. Какви аргументи могат да се направят в тази насока:
Първо.Възприемането
от една правна система на смъртното наказание по същество е и държавна оценка
на човешкия живот. Държавата приема, че при определени обстоятелства, тя има
право да убие. Очевидно, едно такова становище на държавата освен своето
възпиращо въздействие има и своето деморализиращо влияние върху отделния
индивид/например спрямо екзекуторите/.От гладна точка на комунистическия морал,
убийството е винаги безнравствено, независимо от кого и как се извършва.
Вероятно
такива са били и съображенията на съветското правителство, когато на втория ден
след Великата октомврийска социалистическа революция с декрет на 11 Всерусийски
конгрес обяви на света, че отменя смъртното наказание.
Второ.Смъртното
наказание има и още едно качество, което го прави неприемливо за цивилизованото
общество-то е необратима постъпка. Доколкото никой здравомислещ индивид или
група може да претендира, че е познал абсолютната истина, такива необратими
действия, следва да се избягват. Съдът се състои от хора и никой не е
непогрешим. Обществото не би следвало да се примирява със съществуването на
възможността един от неговите членове да бъде убит от държавата по погрешка.
Трето. Чрез
изпълнението на една смъртна присъда, не се постига превъзпитанието на
извършителя. Тя рефлектира в чувствата на неговите близка-родители, деца,
съпруга.
Необходимо е
да се отчете и обстоятелството, че чрез един подходящ срок на изолация на
дееца, обществото предоставя възможност за въздействие спрямо съвестта
му/разкаяние/ и за корекция в поведението му чрез труд и създаване на
материални блага.
Четвърто.
Съществуването, а значи и възможността за прилагането на смъртното наказание, макар
като временна и изключителна мярка, създават в обществото илюзия, че то е
най-мощното и единствено средство за възпиране на тежки престъпления.
Историческият опит ни учи, че жестоките методи не се оправдават. Необходимо е
да извлечем поука от динамичното проявление на престъпността, от причините и
условията, които я обуславят и да приемем очевидното- по-хуманните методи в
крайна сметка са по-ефективни в нестихващата борба с престъпленията и
правонарушенията. Статистическите данни в световен мащаб показват, че когато
суровостта на наказанието отслабва, престъпността не се увеличава. Нещо повее,
в държавите, които са отменили смъртното наказание, след отмяната не се
установява увеличение на престъпленията, които преди са се наказвали със смърт.
При това положение въпросът за превенцията, следва да се разглежда не с оглед
тежестта на наказанието, а от гледна точка на неговата неизбежност, което като
общ извод е и пример за потвърждаване от практиката на една теоретична
постановка.
Наказанието
може да се наложи само на лице, което е извършило престъпление т.е., когато
последиците са вече на лице. Тогава се намесват специализираните органи на
държавата за борба с престъпността/следствие, прокуратура, съд/, които с
предоставените им от закона възможности се стремят да превъзпитат извършителя.
Но това е един етап от взаимоотношенията между държавата и индивида, който
настъпва след материализирането на определения факт, който законът забранява.
Преди престъплението извършителят е расъл в конкретна жизнена среда със
съответните междуличностни взаимоотношения, конфликтни ситуации и решения,
създала възможност за изграждане и утвърждаване на жизнената му позиция.
Проявявал се е в тази среда и в положителен и в отрицателен смисъл в зависимост
от своя интелектуални, волеви и емоционални възможности. В случай, че средата е
толерирала неспазването на законите,
манифестирала е неуважението към социалистическия морал, тя е развивала у него
чувство за безотговорност и безнаказаност.То постепенно се превръща в нравствена
възможност, действаща успоредно със закона, която с негативния си заряд създава
условия за гражданите с по-слаби морални и волеви задръжки да го „прекрачат”. И
някои го правят. После идва наказанието. Спрямо неговия вид и размер
обществеността е особено чувствителна, защото е склонна да реагира на
определени престъпления, като се основава по-скоро на емоционални, отколкото на
рационални убеждения. Тя иска възмездие. Но целта на наказанието в
социалистическото общество не може да бъде възмездие. Тя трябва да бъде
насочена към изкореняване на престъпността чрез премахване на причините и
условията за нейното възникване. В общия случай, тези условия са една или друга
форма на социална деформация.
Ето защо,
според нас, въпросът за смъртното наказание и възприемането му като панацея за
предотвратяване на тежката престъпност е не толкова правен, колкото морален
проблем. Но, дали нашето общество е достатъчно зряло, за да се откаже от
принципа” Око за око, зъб за зъб...”?
Убедени сме,
че няма никакви бързодействащи рецепти за подобряване на човечеството, никакви
патентовани средства, никакви лесни изходи от положението, включително за
овладяването и ограничаването на отрицателните явления като цяло. Борбата за
правото на живот и щастие на човека като висше творение на природата осмисля
усилията. Всяка новооткрита от обществото прогресивна перспектива е стремеж към
по-висока степен на социална справедливост. Такава перспектива изисква
себеотрицание и упоритост. Тя не може да се утвърди без борба на мнения „за”
и”против”. За тези, които търсят пътища и чрез наказателните мерки искат да се
подобри човешкия аспект на развитието, да се обогатят различните страни на
нашето съществуване, усилията се възнаграждават чрез богатия залог, както във
вид на постижения, така и като израз на непрекъснатото търсене на човека в
неговите социални, интелектуални и емоционални измерения.
Соня
Младенова
Петьо
Цолов
Вестник”
Студентска трибуна” от 13 декември 1988 г.
понеделник, 2 януари 2012 г.
Пряко/непосредствено действие на Конституцията
Образец № 4
ДО
ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Съдебна палата
бул.”Витоша” № 2,
гр. София
КАСАЦИОННА ЖАЛБА
от ………………………………..и
Соня Крумова Младенова
от гр. София, …………………….”
Срещу:
гр.д.№…………. /по описа за 201..г. на Софийския районен съд, …… гражданска колегия, ........... състав
Основания:
непосредствено действие на
Конституционните разпоредби на чл.5, ал.2 във вр. с чл.8, чл.17, чл.25,чл.26, чл. 32;чл.119, чл.117, във вр. с 60, ал.1, и др., както и § 4 във връзка с §3 алинеи 2 и 3 от Преходните и Заключителни разпоредби на
Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., Обн.ДВ, бр.56 от 13.07.1991 г.
ГОСПОЖИ / ГОСПОДА ВЪРХОВНИ КАСАЦИОННИ СЪДИИ,
Основанията и процедурата за тази жалба са предписани в Конституцията .
За жалбата се позоваваме и основаваме на конституционното си право да се защитаваме. Като български граждани можем да се защитаваме и защитаваме нарушените си законни права и интереси , гарантирани от Конституцията, по всяко време и пред всеки орган, където и да се намираме, без да се нуждаем от посредничеството на друг акт или орган.
Жалбата се основава на разпоредбата на чл.5 от Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г.:Обн., ДВ,бр.56 от 13.07.1991 г. за непосредствено/пряко/ приложение на разпоредбите на Конституцията.
По същество
Жалбата е насочена срещу акта/актовете на Софийски районен съд /СРС/, произнесен/и по искова молба с вх. №…………../ 201… г., и въз основа, на които е образувано гр.д.№..……/по описа за 201.. г.на ..... състав на …. гражданска колегия при Софийския районен съд срещу нас - …………….. и Соня Крумова Младенова, от гр.София, ………………………………
Като произнесени в противоречие с чл.5, ал.2 във вр. с чл.119, чл.117, във вр. с 60, ал.1, във вр. с чл.8, както и с разпоредбите на § 4 във връзка с § 3 алинеи 2 и 3 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г.,Обн. ДВ, бр.56 от 13.07.1991 г:
посочените съдебни актове, с които е образувано гр.д.№…………/по описа за 20……. г.на …….. състав на … гражданска колегия при Софийския районен съд срещу нас, и чрез които са предприети и действия за по-нататъшен ход на съдебното производство срещу нас :
са нищожни и недопустими.
Нищожна и недопустима е и предизвикалата делото искова молба.
Нищожността и недопустимостта на посочените съдебни актове, произнесени противоречие с посочените разпоредби на Конституцията на Република България, следва да се обяви и с решение на легитимен съдебен орган, представляващ съставна част от правораздаването, прокламирано в Конституцията на Република България.
В случая - от Върховния касационен съд.
Жалбата посочва нелегитимността на Софийския районен съд
Завеждането на исковата молба, актът за образуване на гр.д. №………../по описа за 201…….. г. на …….. гражданска колегия, …състав срещу нас, както и актовете за придвижването на делото са извършени от орган:
· извън пределите на правораздавателната власт;
· не са произнесени от оправомощен орган;
· не са постановени от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав;
· не са постановени от законен състав;
· не са подписани от съдебен състав;
поради което са нищожни и не пораждат присъщите валидния съдебен акт правни последици.
Не отговарят на изискванията на Закона - Конституцията за валиден съдебен акт/решение.
Липсва орган оправомощен да правораздава. Актовете на СРС по посоченото дело са извън пределите на правораздаването.
Конституционни основания за направените изводи в жалбата:
Относно структурата на правораздаването в България, учредяването и организирането на тази структура.Моментът на влизането й в действие.
Относно структурата на правораздаването в България, учредяването и организирането на тази структура.
Конституцията на Република България в сила от 13.07.1991 год. в „Глава шеста. Съдебна власт” в чл.119 императивно се разпорежда:
„Чл.(119./1/ Правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища”
Тази конституционна разпоредба налага няколко основни извода:
Първо,
Това е структурата на съдебната власт, прокламирана от Конституцията на Република България от 13.07.1991г.
Конституцията посочва йерархично изброително съставните части на правораздаването на Република България.
Второ,
От тази разпоредба следва,че само Върховния касационен съд, и Върховния административен съд имат конституционно определени териториални раници на компетентност.
Върховният касационен съд има конституционните правомощия за разглеждането на граждански и наказателни дела по отношение на всички български граждани, без оглед на мястото, на което се намират, както и по отношение на всички граждани, които се намират на територията на Република България.
За Върховния административен съд важат същите съображения по административно правен предмет.
Трето,
„Апелативните, окръжните, военните и районните съдилища са посочени изброително.
За тях Конституцията не посочва териториални граници.
От цитираната разпоредба на Конституцията следва, че посочването на тези граници е предмет на регулиране в Закон за създаването, учредяването, образуването на апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Това следва и от разпоредбата на § 4 във връзка с § 3 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията.
Днес, повече от двадесет години след влизането на Конституцията в сила, териториалните граници и свързаната с тях компетентност за „апелативните, окръжните, военните и районните съдилища” все още не са решени на конституционен принцип.
Това не е маловажен факт.
Защото:
Конституцията на Република България от 13.07.1991 г. е Конституция на прехода от социализъм към капитализъм.
В Глава шеста, Съдебна власт, Конституцията разпорежда този важен исторически, политически и социален факт да намери израз в изграждането на ново, различно от социалистическата правна система, правораздаване.
Това означава, че на основание §4 във вр. с § 3, ал.2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията, във връзка чл.119, чл.117 и чл.8 от Конституцията до 13.07.1992 год., Народното събрание е следвало да приеме Закон за създаването, учредяването/образуването/ на новото правораздаване в България.
Четвърто,
Прегледът на законодателството за времето от 13.07.1991 г. до 13.07.1992 г. и досега не установява да е издаван закон за създаването-учредяването, устройството и правомощията на съдилищата, както като части от правораздаването, така и като съдебни учреждения , формиращи своя независим съдебен бюджет и разпореждащи се с него; който да определя техните териториални граници на компетентност и т.н.
Няма закон, който да е приет в изпълнение и на основание на разпоредбите на § 4 във връзка с § 3,ал.2 от Преходните и заключителни разпоредби и чл.8, чл.119, чл.117 от Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г. относно организацията,устройството, структурата на правораздаването.
Това значи, че не е приет най-важният за конституирането на независимата съдебна власт:
Закон за създаването/учредяването/образуването/ на апелативни, окръжни, военни и районни съдилища в България и правомощията им:
от една страна,като;
-части на правораздаването на България/чл.119/ и
от друга страна като;
-съдебни учреждения, осигуряващи работата на правораздаването; организиращи, създаващи бюджета на правораздаването и разпореждащи се с него в качеството им на самостоятелни юридически лица”/ чл.117 във вр. с чл.8 и чл.119/.
Примерно със следното начало:
„Този закон се издава на основание § 4 във връзка с § 3,ал.2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България, във връзка с чл.8, чл.117 и чл.119 от Конституцията на Република България, влязла в сила от 13.07.1991 год., Обн.ДВ бр. 56 от 13.07.1991 г. и създава/учредява/образува/ апелативни, окръжни, военни и районни съдилища, както следва:
„Чл.../1/. На територията на република България се учредяват ”х” апелативни, „у” окръжни”, У 1” военни и „z” районни съдилища.
/2/ Съдилищата са посочени, съгласно възприетото в чл.119 от Конституцията изброяване като са подредени по азбучен ред както следва:…
/3/ Всички съдилища са юридически лица със седалища в....../посочва се съответното населено място/ и адрес на управление....../адреса на съдебната сграда в съответната населено място/.
/4/ ....... и т.н.
Чл.../1/. Апелативните съдилища са седалища в....../посочва се съответното населено място/ и адрес на управление....../адреса на съдебната сграда в съответната населено място/ и се представляват от........
/2/ Юридическите им правомощия/ компетентност, правоспособност / в качеството им на съставна част от правораздаването се определят в териториалните граници както следва”.:
1.Бургаският апелативен съд......... в границите на ....., включително общините...........както селата....................., махалите……….., курортните селища......:
Чл…/1/ На територията на столичния град София се образуват/учредяват /създават……броя районни съдилища с териториални граници, седалища и управление както следва…..”
И така нататък и така нататък.
Няма такъв закон.
Напротив, установява се, че в новото време законодателството се характеризира предимно с козметични /повърхностни/ или редакционни изменения и допълнения на социалистическите закони, регулиращи по принцип и по същество друга правна система -социалистическата.
Характерно е и с приемането на свободно нескопосано преведени от юридическа гладна точка, закони на други държави. Закони, които не само не съответстват на принципите и гаранциите за законност прокламирани от Конституцията на Република България, а открито, демонстративно й противоречат./ ГПК/
Тук е мястото да се посочи, че един от основните принципи на правото изисква съдебната структура, съдилищата, да следват териториалното административно деление на страната и съответно на него, да се изграждат на принципа на съдебни територии, на основата на численост на гражданите с цел улесняването им в търсене на справедливо, евтино и бързо възстановяване на нарушените права.
В България не е направено нито едното, нито другото……
Пето,
Евентуалното възражение, че Закона за съдебната власт в текстовете си „разписва” структура и правомощия на апелативни,окръжни, военни и районни съдилища няма конституционна юридическа тежест и е без значение.
В този смисъл нормите на Закона за съдебната власт противоречат на чл.8, чл.117 ,чл.119,ал.2 и § 4 във връзка с §3 от Преходните и Заключителните разпоредби на Конституцията на Република България и в своя чл.5, ал1 ги обявява за нищожни.
Изложеното налага извода, че няма създадени съответстващи на Конституцията правораздавателни органи с наименования апелативни, военни, окръжни и районни съдилища.
Софийският районен съд няма юридическо конституционно основание за съществуване.
Още повече,че териториалното деление на страната по Конституция не разпорежда териториални единици окръзи и райони.
Конституцията разделя територията на страната на области и общини.
Шесто,
Както вече се посочи, в Република България няма създадени съответстващи на Конституцията правораздавателни органи с наименования апелативни, военни, окръжни и районни съдилища.
Включително Софийския районен съд във вида, в който действа сега.
Нещо повече, разпоредбата на чл.119, ал.1 от Конституцията въобще изключва Софийският градски съд като част от правораздаването!
Конституцията е върхът на йерархичната правна система, основа на законодателството в страната. Само тя може да определя своите разпоредби и обхвата на приложното им поле.
Поради това никакъв друг закон не може да разширява приложното поле, да променя, изменя или допълва нейните разпоредби.
Именно затова, тя не допуска законът да й противоречи - чл.5,ал.2 от Конституцията на Република България.
Съгласно „чл.5 Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”.
А, когато това се случи, конституционната разпоредба действа непосредствено, пряко и по този начин отменя противоречащата й законова разпоредба. Последната губи правна сила и правно действие и не се изпълнява.
Ето защо, като противоречат на посочените разпоредби от Конституцията на Република България, разпоредбите на Закона за съдебната власт относно структурата, състава и правомощията на апелативните,окръжните,военните и районни съдилища са противоконституционни.
Софийския районен съд също е противоконституционен.
На това конституционно основание, разпоредбите на Закона за съдебната власт относно структурата, състава и правомощията на апелативните, окръжните, военните и районни съдилища в Закона за съдебната власт не важат, не се прилагат, не действат.
За настоящата жалба е важно това, че Софийския районен съд е нелегитимен и неговите актове са противоконституционни, а като произнесени от орган, извън правораздаването са нищожни.
Седмо,
Щом като Конституцията на Република България не допуска в състава на правораздаването на страната Софийски районен и Софийски градски съд, в сегашния им вид на действие и структура, то те нямат конституционно юридическо основание за съществуване.
Те са незаконни, нелегитимни. Техните актове са произнесени извън пределите на правораздавателната власт и поради това са нищожни.
Осмо,
Софийският районен съд е нелегитимен и на други основания:
1.Този Софийски районен съд, във вида и структурата на обединен, общ, единен за град София съд, чрез която всъщност той действа по време на социализма и сега, представлява част от социалистическата правосъдна система.
Софийския районен съд, който се намира и днес в гр. София, и чието ръководство се помещава в сградата на бул.”Драган Цанков” № 6, не е създаден със закон, въз основа на Конституцията от 1991г.
Той е създаден с Решение на Централния комитет /ЦК/ на Българската комунистическа партия /БКП/, през 70- те години на 20-ти век.
Създаден е след влизането в сила на Конституцията на Народна република България от 1971 г., свързана с името и политиката на Тодор Живков.
Териториалните граници на компетентност на Софийския районен съд като обединен, общ, районен съд също тогава не са определени със закон, а със секретно по онова време, тайно, неизвестно за гражданите Решение на същия ЦК на БКП и обхващат територията на тогавашния София–град.
За разлика от територията на тогавашния Софийски селски съд, с граници и обхват селата, прилежащи към така наречената тогава голяма София/ голяма столична община.
Посочените решения на ЦК на БКП тогава са възложени за изпълнение на тогавашното министерство на правосъдието.
Важен е и политическия факт, че всичките посочени решения на ЦК на БКП са издадени по времето, когато правораздаването в страната не е отделено от Партията и държавата; съдебната власт не е самостоятелна, а по силата на друго още по-много и най-секретно Постановление на Политбюро на БКП, представлява част от „административно-правното обслужване на населението”.
Точно тогава правосъдието събира държавни такси по съдебните производства, като се позовава на правила от Тарифа, приемана с Постановление на Министерския съвет, по доклад на тогавашния министър на тогавашното министерство на социалистическото правосъдие.
Важното в случая е, че и досега посочените решения на ЦК на БКП не са отменени със закон, и както се установява, продължават да действат и да се прилагат.
2.Прегледът на законодателството за времето от 13.07.1991 г. до 13.07.1992 г. и досега установява, че не е издаван и закон, по силата на който да е учредено специализирано съдилище с наименование, Софийски районен съд, със седалище и юридическо управление на бул. ”Драган Цанков” № 6, който да има правомощия действа на цялата територия столичния град София като специализирани общ, единен районен съд, и който да е оправомощен като първа съдебна инстанция с решаването на всички гражданско-правни спорове и наказателно-правни случаи, възникнали на територията на град София./ виж чл.119,ал.2 от Конституцията на Република България
Посочените аргументи важат спрямо създаването и териториалните граници на тогавашния/сегашен Софийски градски съд, като създаден през 70-те години на 20-и век, по времето на действие на Конституцията от 1971 г.
Девето,
Посоченото гр.д. на СРС, предмет на обсъждане в тази жалба, е образувано и се провежда в противоречие и с една от основните конституционни гаранции за законност.
Провежда се при липса на определени със закон териториални граници на правомощия, на компетентност.
Границите на съдебния район определят рамките на правомощията, на компетентността на отделния съд и са една от основните конституционни гаранции за законност и защита срещу всякакъв, включително и възможен съдебен произвол.
Територията, районът на действие на съда определя компетентността му, подведомствеността му, територията - „дома”, в който неговите решения имат законна сила.
Десето,
Как се определят териториалните граници на съдилищата сега?!
Факт е, че определянето на териториалните граници на съдилищата не се установява с изричен основаващ се на Конституцията закон, а се осъществява с тайно, неизвестно за гражданите решение на Висшия съдебен съвет.
Такова решение, дори и да се „вписва” в книжата на Висшия съдебен съвет, не ги прави достояние на гражданите, нито задължителни за изпълнение.
Всеизвестно е, че за да е избран за владика, владиката трябва да има и епархия, реална територия, за чиито миряни да носи отговорност.
Затова е без значение, че избрания за съдия е завършил право и отговаря на изискванията да може да бъде избиран/избран като съдия. Без значение е, че работи в кабинет в съдебна сграда или в съдебна зала и/или е на подиума й.
Чрез противоконституционното, тайното, неизвестно за гражданите решение на Висшия съдебен съвет се нарушава конституционното право на гражданите : вкл. и на нас, да защитават накърнените си права и законни интереси срещу възможна несправедливост осъществена / осъществявана и чрез съда на основата на възможна злоупотреба с липсата на териториални граници на компетентност.
По този начин , се създават условия за поставянето на правораздаването в услуга и полза на монополисти, което по същество е отказ от правосъдие за българските граждани, в това число и за нас.
Конституцията забранява отказа от правосъдие, независимо от това по какъв признак този отказ се изразява.
Нарушаването на принципът за точното определяне на границите на подсъдността на съда, на неговата компетентност, създава условия за правен произвол и за установяване на правна несигурност и неспокойствие на хората.
Противоречието с тази основна конституционна гаранция за законност може да придобие изкривени форми, да доведе и до евентуалната възможност всеки един /недобросъвестен юрист/, който е избран за районен, окръжен, военен или апелативен съдия да може да „съдийства” на територията на цялата държава, което означава злоупотреба с власт и е съдебен произвол.
Ето защо,
Конституционната, юридическата същност на териториалните граници на съда са съществено важни за правораздаването.Те съвпадат с пределната граница в рамките, на която този съд има правото да упражнява съдебната власт и да налага изпълнението на своите съдебни актове.
Както вече се посочи, в законодателството на страната няма закон за създаването, учредяването, образуването на новите капиталистически съдилища в България, с посочване на техните правомощия и териториални граници, съответни на Конституцията.
Действията на Софийския районен съд при липсата на законоустановени териториални граници, на териториална компетентност, определена със закон, съответен на Конституцията, са съществено нарушение на конституционните права на гражданите, и нашите в това число.
Изложеното налага извода, че сегашният / тогавашен-социалистически или обратното/ Софийски районен съд, работи по новия/стар, изпитан, утвърден, социалистически начин на устройство и администриране на работата на съдебната система в качествата й на неразделна част от държавното изпълнение. Израз на налагане на административно-командните методи, присъщи на изпълнителната власт са Заповедните производства, образувани от съдилищата по ГПК /виж.Конституцията: съдебната власт е отделена от изпълнителната и законодателната /! Това отделяне на съдебната власт от изпълнителната и законодателната, по дефиниция изключва заповедите като актове на правораздаването!!!
Посочените конституционни основания и съображения определят, че атакуваните с тази жалба, актове на Софийския районен съд са постановени от неоправомощен от Конституцията орган, който не съставлява част от органите на правораздаването в България, прокламирани в нея и й противоречат.
Единадесето,
На посоченото конституционно основание, съдебните актове, срещу които е насочена настоящата жалба,:
не отговарят на изискванията на закона за валидни съдебни актове/ решения;
не са постановени от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав; не са постановени от законен съдебен състав;
не са подписани от законен съдебен състав;
не са произнесени от оправомощен орган.
Те са постановени извън пределите на правораздавателната власт, поради което са нищожни.
Относно моментът, времето на влизане в действие на структурата на новото правораздаване в България.
1.В § 4 от Преходните и Заключителни разпоредби, Конституцията на Република България /в сила от 13.07.1991 г./ разпорежда:
”Определената с Конституцията организация на съдебната власт влиза в действие след приемането на новите устройствени и процесуални закони, които трябва да бъдат приети в срока по § 3, ал.2”, а именно: ”в едногодишен срок от влизане на Конституцията в сила.”
Виж „§ 4 във вр.с § 3. /2/ от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България.
2.Тоест, всички устройствени и процесуални закони, свързани с уредбата на съдебната власт: Закон за съдебната власт, Гражданско процесуален кодекс, Наказателно процесуален кодекс, Административно процесуален кодекс и др. е следвало задължително да бъдат приети от законодателната власт, преди изтичането на едногодишния срок от влизането на Конституцията в сила. Преди 13.07.1992 г.!!!
Посоченият срок в §4 във връзка с § 3 алинея 2, от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията Република България /в сила от 13.07.1991 г./ има заповеден, задължителен характер и преклузивен, преустановяващ, спиращ ефект.
Това е срокът, в който задължително е трябвало да се упражни даденото право: в случая, приемането, обнародването и влизането в сила на законите, свързани с устройството и процесуалното действие на съдебната власт.
Този срок започва да тече от момента на възникването на това право, в случая от 13.07.1991г. и е изтекъл на 13.07.1992 г.
Преклузивният срок по дефиниция не предоставя и не допуска нарушаването на това право - в случая, издаването на законите, свързани с устройството и процесуалното действие на съдебната власт, да се осъществи извън него.
Преклузивният срок, заповядван от Конституцията, тече по отношение на всички.
С изтичането му, възможността да се упражни даденото право се прекратява. Извършеното след изтичане на преклузивния срок, тоест, след 13.07.1992 г.е извършено без основание.
Така разпорежда Конституцията!
3.Какво е положението на практика?
Първо,
Както се посочи по-горе в изложението, не е приет най-важния за конституирането на независимата съдебна власт:
Закон за създаването/учредяването/образуването/ на апелативни, окръжни, военни и районни съдилища в България и правомощията им:
от една страна,като;
-части на правораздаването на България/чл.119/ и
от друга страна като;
-съдебни учреждения, осигуряващи работата на правораздаването; организиращи, създаващи бюджета на правораздаването и разпореждащи се с него в качеството им на самостоятелни юридически лица”/ чл.117 във вр. с чл.8 и чл.119/.
Второ,
Законът за съдебната власт е съдебен устройствен закон, приет от Народното събрание и противоречие с § 4 във връзка с § 3,ал.2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България / Обн. ДВ.бр.56 от 13.07.1991 г/.
Закона за съдебната власт е приет от Народното събрание, при настъпила погасителна давност, с просрочие – 2 години след 13.07.1992 г. Затова Конституцията го сочи като е нищожен.
Съпоставянето на този Закон за съдебната власт от 1994 г. със социалистическия Закон за устройство на съдилищата, установява, че Закона за съдебната власт е негово копие. Измененията, които е претърпял социалистическия закон, по-скоро имат повърхностен, редакционен характер. Те не изпълняват разпоредбата на Конституцията по същество.
Трето,
Гражданско процесуалният кодекс е приет с просрочие от 15 години. Обн.,ДВ,бр.59 от 20 юли 2007г. и е влязъл в сила от 01.03.2008 г. Затова Конституцията го сочи като е нищожен.
Тези факти не могат да останат незабелязани.
Защото имат изключително сериозни последствия не само върху правораздаването.
За конкретния случай те са още един аргумент, определящ Софийския районен съд като нелегитимен, неоправомощен орган, извън правораздаването.
Четвърто,
Гражданско процесуалният кодекс и изброените по-горе устройствени за съдебната система закони, вкл. Закон за съдебната власт от 1994 г. са противоконституционни и нищожни и поради това, не могат да пораждат никакви правни последици.
Поради това не може да се изисква и да се налага под страх от санкция да бъдат спазвани.
Изложеното налага позоваването на непосредственото, прякото действие на конституционните разпоредби-чл.5 алинеи 1 и 2 от Конституцията на Република България:
„чл.5./1/ Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
/2/ Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”
По същество тази разпоредба на Конституцията на Република България сочи като нищожни Гражданско процесуалния кодекс, както и Закона за съдебната власт като приети извън срока, заповядан в § 4 във връзка с § 3 алинея 2 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията Република България /в сила от 13.07.1991 г/.
Конституционни основания и съображения относно противоконституционността на изискваните и събирани държавни такси в гражданското съдопроизводство.
Първо, Разпоредбата на Конституцията - чл.60, ал.1 императивно посочва кога е налице задължение на гражданите в България да плащат данъци и такси.
„Чл.60./1/ Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.”
Второ,
Чл.117, ал.3 от Конституцията на Република България разпорежда задължително, че ”Съдебната власт има самостоятелен бюджет.”
Това е така, защото на основание чл.8 от Конституцията:”Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.”
Съдебната власт е отделена от държавната!
От това следва, че след като е отделена от държавата и има свой самостоятелен бюджет, съдебната власт трябва да го формира, да осигури постъпления, да има правата и отговорностите да се разпорежда с него. Да е правоспособна и дееспособна да го формира и да се разпорежда с него.Като юридическа личност. С всички произтичащи от това законови последици.
За да може това да се осъществи, правораздаването-съдебната власт, следва да формира и да разполага с предоставени му по закон права да събира съдебни, а не както е сега държавни такси по „Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс/ГПК/, приета с Постановление № 38 на Министерския съвет от 27.02.2008 г. Обн., в ДВ.,бр.22 от 28.02.2008 г.,в сила от 1 март 2008 г.”.
Съдебни такси по закон, а не по Постановление-акт на изпълнителната власт.
Преди това, обаче, Народното събрание е длъжно да изпълнени разпоредбата на чл.60, ал.1 от Конституцията:
„Чл.60./1/ Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.”
Тази конституционна норма има заповеден, неотменим от друг закон характер. Нещо повече, тя слага знак на равенство между данъците и таксите. Това е така, защото, таксите, глобите, обезпеченията са по същество скрити, косвени данъци.
Тя се отнася за всички данъци и такси.
Включително и до различните видове такси, които биха се изисквали по закон за дължимите съдебни плащания в производството по граждански дела.
Това е така, защото таксите, глобите, обезпеченията, лихвите, лихвения %, съдебните разноски, съдебното определяне размера на иска, определянето на адвокатски хонорар, на юрисконсултско възнаграждение и др. чрез съдебните решения, по същество също са скрити, косвени данъци.
Тази конституционна норма задължава Народното събрание да издаде два конституционни закона, свързани помежду си с разпоредбата на чл. „Чл.60./1/ от Конституцията, но с различен обхват на разпоредбите:
- единият, в който да се определи принципа и правния регламент на данъците и таксите въобще , с изключение на съдебните такси по гражданските дела; и
- другият, който като също въз основа на чл.60, ал.1 от Конституцията и предвид принципите за формиране на размерите на данъците и таксите по първия закон; да създаде правен регламент и за таксите в съдебните дела по гражданското производство.
Трето,
Липсата на посочените по-горе два закони е съществена пречка за формиране на бюджета на независимата съдебна власт, но е и условие за постоянно нарушаване гарантираните от Конституцията права и законни интереси на гражданите, защото:
1.Чрез прилаганата от съдилищата „Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, утвърдена от Министерския съвет, сега по същество се прави отказ от правосъдие на имуществен признак.
Конституцията забранява това..
2.Сега прилаганите от съдилищата актове, утвърдени от изпълнителната власт като напр.Наредби, „Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на граждани” и др. намират отражение при определяне цената, размера на иска и евентуалните лихви.
Тези съдебни актове противоречат на Конституцията.
Те имат сериозни последици за здравето, живота, имуществото, взаимоотношенията на хората.Такива актове произвеждат обществена несправедливост, създават и утвърждават убеждението, че в обществото цари беззаконие и произвол.
Издаването на посочените два закони трябва да съответства и на „чл.5./1/ Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
/2/ Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”
Това е разпоредбата на Конституцията, която заповядва гражданските, обществените и държавни правоотношения да се решават само със закон.
По този начин тя забранява изготвянето и прилагането на различните на закон: Правилници, Наредби и Тарифи, Общи условия и др. и ги изважда от употреба.
За съжаление, в своята ежедневна практика, поради непознаване на Конституцията, съдът не желае да признае и не приема конституционните аргументи.
Съдът масово прилага в производството по граждански дела подаването и решаването на иска, определянето на размера на иска, формирането на различните плащания, да се извършва единствено на основания на Тарифи, Общи условия, Правилници, Наредби и др.
С чл.5, ал.1 Конституцията заповядва, че нищожни са актовете на съдебната и изпълнителната – централна или местна власт, когато са извършени на основание на противоречащи с конституционните разпоредби закони, правилници, наредби, общи условия и др.
Затова тези актове не могат да пораждат и не трябва да пораждат правни последици.
И така,
Прегледът на законодателството след 13.07.1991 г. и досега не установява приети от Народното събрание:
А. Закон за таксите и данъците, съобразен с доходите и имуществото на гражданите, който да е съответен и издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията.
Б. Закон, регулиращ таксите и другите плащания, дължими за извършвана съдебна работа, който да е съответен и издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията.
Липсата на тези два закона на практика води до това, че в противоречие с Конституционните разпоредби, съдилищата допускат „цената на иска, определянето на неговия размер, както и определянето на лихвите по него” в производството по граждански дела да се извършва не със закон, а с актове на изпълнителната власт или на нейни подразделения?!
По посоченото в жалбата гражданско дело: съдът, в противоречие с чл.60, ал.1 от Конституцията, е приел и се ръководи не от закон, а от „Общите условия” за продажба на топлинна енергия за битови нужди.” Те са издадени от акционерно дружество държавна собственост, а са утвърдени от орган, подведомствен на орган на изпълнителната власт?!
Тези действия на Софийския районен съд по посоченото гражданско дело, като извършени в противоречие с Конституцията са нищожни.
Общите условия не са нормативен акт.
Те не са и закон за таксите, който българите следва да заплащат който да произлиза и да е съответен на чл.60, ал.1 от Конституцията, а тя забранява събирането на такси чрез актове, различни от закон.
Посочените „Общи условия” за продажба на топлинна енергия на граждани за битови нужди.”са противоконституционни.
По същество те са и пречка за формирането и функционирането на общество между равнопоставени участници в различните облигационни отношения.Спомагат облагодетелстването на изпълнителната власт и държат в подчинение и финансова зависимост хората.
Нарушават конституционните права и интереси на българските граждани. Улесняват и способстват за натрупване на множество неправомерни доходи от противоконституционните действия на монополистите. В случая - от „Топлофикация София” ЕАД и др.
За сведение: „Общите условия” са анахронизъм от времето на социализма. Тогава са създадени за работата на социалистическите стопански предприятия.
Твърденията на ищеца, че след като са публикувани във вестник „Дневник” и в-к „Пари”, „Общите условия” за продажба на топлинна енергия, за битови нужди”, са публично известни, поради което са задължителни за всички са несъстоятелни. Те противоречат на Конституцията, поради което са нищожни.
Законите се приемат само и единствено от Народното събрание, и се обнародват в Държавен вестник.
Обнародването на законите е прерогатив/правомощие на Президента на Републиката - чл.98 т.4 от Конституцията.
Това обнародване в Държавен вестник и влизането им в законна сила ги прави задължителни за изпълнение от всички, само АКО НЕ ПРОТИВОРЕЧАТ на КОНСТИТУЦИЯТА !!!
В ежедневниците се публикуват разкази, повести, романи, статии, съобщения, даже „общи условия” в качеството им на някакъв вътрешно-ведомствен акт на някоя агенция, подчинена на Министерския съвет и др.
Това, обаче, не ги прави закони. Още по-малко ги прави задължителни за изпълнение.
Особено, когато противоречат на разпоредбите на Конституцията. Какъвто е конкретния случай.
Конституцията не допуска Министерския съвет или отделни негови структурни подразделения/органи да създават, издават и налагат за изпълнение нормативни актове със силата и действието на закони.
Прякото, непосредственото действие на Конституцията, прокламирано в чл.5, ал.2 от Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., отменя изцяло посочените Общи условия.
Общите условия губят правна сила и правно действие и не се изпълняват. Това важи и за чл.150 и § 1,т.42 от ДР на Закона за енергетиката /ЗЕ, обн.ДВ.бр.107 от 09.12.2003 г.,изм. ДВ. бр.18 от 05.03.2004г.,изм. ДВ.бр.18 от 25.02.2005 г.,изм.ДВ, бр.95 от.29.11.2005 г.,изм. Бр.30 от 11.04.2006 г., изм. ДВ, бр.65 от 11.08.2006 г.,изм. ДВ бр.74 от 08.09.2006 г./
На посоченото конституционно основание те не могат и не трябва да се прилагат от съдилищата.
Нещо повече, с разпоредбата на чл.5, ал.1 Конституцията изключва въобще създаването и употребата на различни от закон норми: подзаконовите актове, тарифи, наредби, „общи условия”, предписания, писма и други административни актове, присъщи на социалистическото правно регламентиране.
Съображения относно разпореждането за внасяне на държавни такси и обезпечения при обжалването на съдебните актове в различните съдебни инстанции е противоконституционно и на още едно основание.
На основанието на чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България от 1991 г. „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени само със ЗАКОН, съобразно техните доходи и имущество.”
Тази конституционна норма има заповеден характер, неотменим от който и да е друг закон. Тя слага знак на равенство между данъците и таксите, които българите са длъжни да заплащат, както на държавата, така и на съдилищата.
Това е така, защото определяните със съдебни актове: такси, глоби, обезпечения, лихви, лихвен %, съдебни разноски, съдебното определяне на размера на исковете; на юрисконсултски, адвокатски, експертен хонорар и др. по същество са също скрити, косвени данъци.
„Еx constitucio”- чл.60, ал.1, е заповядано приемането на нов закон за данъците и таксите на гражданите, съобразен с техните доходи и имущество.
Заповядано е приемането на друг, същностно различен закон от социалистическия закон за данъчното облагане на физическите лица; закон същностно различен от подоходното облагане на лицата и др.
Прегледът на законодателството след 13.07.1991 г. и досега не установява приети от Народното събрание :
1.Закон за таксите и данъците, съобразен с доходите и имуществото на гражданите, който да е съответен и издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията.
2.Закон, регулиращ таксите и другите плащания дължими за извършвана съдебна работа, който да е съответен и издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията.
На основание посочените конституционни разпоредби, съдът въобще, а в конкретния случай и Върховният касационен съд, няма конституционното право да изисква от гражданите участници в гражданското производство, да плащат такса, за да се осъществи разрешаване на спорното им право или допускане и/или разглеждане на жалбите им срещу съдебни актове/включително и от нас /.
На тези конституционни основания не дължим такси, обезпечения и други плащания за провеждането на справедлив за нас граждански процес, включително и пред Върховния касационен съд.
Противното означава отказ от правосъдие на имуществен признак и ново нарушение на Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991г.
В заключение,
Изложеното налага извода, че реформата на правораздаването в България не е извършена.
КОНСТИТУЦИОННО-ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Първо,
Съгласно аргумента на най-силното основание - Конституцията на Република България в сила от 13.07.1991 г.:
На основание чл.8, чл.117 ,чл.119,ал.2 и § 4 във връзка с § 3 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България
се установява, че няма Софийски районен съд, който да е конституционносъобразна част от правораздаването на Република България.
Във вида, в който Софийски районен съд работи сега, е в противоречие с разпоредбите на чл.8, чл.117 ,чл.119,ал.2 и § 4 във връзка с § 3 от Преходните и Заключителни разпоредби на Конституцията на Република България и работи като орган, извън пределите на правораздаването.
Този „съд” е противоконституционен, нелегитимен.
Същите аргументи важат и за Софийския градски съд.
Непосредственото действие на цитираните конституционни разпоредби обявяват атакуваните с тази касационна жалба актове/решения на Софийски районен съд за нищожни, защото:
· са извън пределите на правораздавателната власт;
· не са произнесени от оправомощен от Конституцията орган;
· не са постановени от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав;
· не са постановени от законен състав, овластен от Конституцията;
· не са подписани от законен съдебен състав;
· не пораждат, присъщите на валидния, съответен на Конституцията, съдебен акт правни последици.
Те са правно нищо. Не пораждат и не могат да пораждат правните последици на валиден съдебен акт. Не може и не трябва да се търси тяхното изпълнение. В случая да продължава да се провежда и разглежда посоченото в тази жалба гражданско дело.
Второ,
Въз основа на посочените по-горе в изложението, Конституционни разпоредби /чл.60,ал.1/ и предвид липсата на:
А. Закон, установяващ задължението на „Гражданите да плащат данъци и такси, съобразно техните доходи и имущество, издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията.”, както и на
Б. Съдебен закон за съдебните такси, обезпечения и други съдебни плащания /чл.117 във вр. с чл.8 от Конституцията/ в съдебното производство по граждански дела, които да е издаден на основание чл.60, ал.1 от Конституцията и да е съобразен с доходите и имуществото на гражданите /включително и на нашите,
не дължим никакви такси; нито за допускането на жалбата за разглеждане; нито за разглеждането й по същество; нито каквото и да е обезпечение или друго плащане.
ДРУГИ ИЗВОДИ, направени на основание на Конституцията на Република България
Конституцията е върхът на йерархичната правна система, основа на законодателството в страната. Само тя може да определя своите разпоредби и обхвата на приложното им поле.
Никакъв друг закон не може да разширява приложното поле, да променя, изменя, или допълва нейните разпоредби.
Именно затова, тя не допуска законът да й противоречи -аргумент от чл.5, ал.2 от Конституцията на Република България.
С тази своя разпоредба Конституцията изключва въобще създаването и употребата на различни от закон норми: подзаконовите актове, тарифи, наредби, „общи условия”, предписания, писма и други административни актове, присъщи на социалистическото правно регламентиране.
Поради изложеното, и
на основание прякото, непосредствено действие на Конституционните разпоредби на чл.5, ал.2 във вр. с чл.119, чл.117, във вр. с чл.60, ал.1, във вр. с чл.8, чл.17, чл.26, чл.32 и др. от Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., Обн. ДВ. бр.56 от 13.07.1991 г.
ГОСПОЖИ / ГОСПОДА, ВЪРХОВНИ КАСАЦИОННИ СЪДИИ,
Предвид изложеното и въз основа на аргумента на най-силното основание - Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., Обн.ДВ бр.56 от 13 юли 1991 г.
Ви молим,
Като единствен легитимен, оправомощен от Конституцията съдебен орган, съставляващ част от правораздаването на страната, с конституционно определени граници на съдебни правомощия,
да приемете и да разгледате тази жалба по същество, като постановите Решение, с което да
обявите,че:
1.Всички съдебни актове по гр. д.№ …….. по описа за 201…. г.на …… състав на ………….. гражданска колегия при Софийския районен съд, образувано срещу нас –……………………………… и Соня Крумова Младенова, от гр.София,
са нищожни, защото са:
· постановени извън пределите на правораздавателната власт;
· не са произнесени от оправомощен от Конституцията орган;
· не са постановени от надлежен орган, съответен на Конституцията и функциониращ в надлежен състав;
· не са постановени от законен съдебен състав;
· не са подписани от законен съдебен състав;
· не пораждат, присъщите на валидния/съответен на Конституцията/ съдебен акт правни последици.
Не може и не трябва да се търси тяхното изпълнение.
2. По съображения, че делото е образувано при липсата на орган, оправомощен от Конституцията на Република България, да правораздава:
да прекратите
гр.д.№………. по описа за 20….. г.на ……… състав на …….. гражданска колегия при Софийския районен съд, образувано срещу нас – ………………… и Соня Крумова Младенова, от гр.София,………
Претендираме за разноски.
На основание посочената разпоредба на чл.60,ал.1 от Конституцията и предвид липсата на Съдебен закон за съдебните такси и обезпечения в производството по граждански дела, съответстващ на доходите и имуществото на гражданите и на нашите в това число, не дължим внасянето на обезпечение и/или на такса за разглеждането на заявлението.
Писмени доказателства:
Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г., която е Обн. ДВ. бр.56 от 13.07.1991 г. Затова не се налага специалното й прилагане към жалбата.
Забележка: Тази касационна жалба съдържа 19 /деветнадесет / страници.
Приложения: 2 еднообразни екземпляра от настоящата жалба: един оригинален екземпляр за съда и едно копие за ищеца: Топлофикация София” ЕАД гр. с единен идентификационен номер /ЕИК/ 831609046, с адрес на управление гр.София, община Столична, „Красно село”, ул.Ястребец” № 23 Б.
……………………………….. /подпис: …………….………../
Соня Крумова Младенова /подпис: …………….………… /
гр. София
На вниманието и за сведение на читателите на този блог.
На 16 декември 2011г., в гр.София, в Съдебната палата на бул.”Витоша”№ 2, в регистратурата на Върховния касационен съд, е заведена тази касационна жалба.Тя е насочена срещу същото гражданско дело, образувано срещу нас от Софийския районен съд, по което ви представям подробно мотивиран отговор по искова молба - Образец №3.
Жалбата до ВКС е изградена на същите конституционни основания и аргументи, както посочените в Образец № 3.
Направените в нея искания са съобразени с прокламираните от Конституцията правомощия на Върховния касационен съд.
Образецът на тази подробно мотивирана жалба до Върховния касационен съд може да се използва във всички случаи, при които бюрокрацията в страната ни е нарушила гарантираните ни от Конституцията права.
Особено наложително е приложението й в случаите:
Първо,
на така наречения „частен”съдебен изпълнител.
Няма „частен” съдебен изпълнител!!!
На основанието,че
Конституцията не допуска частни съдилища!!!
Така, както Конституцията не допуска и „частни” затвори!!!
Второ,
при които бюрокрацията противоконституционно насочва своите мераци към отнемане/отчуждаване/ на частна собственост: недвижима-имот,къща, апартамент, вила и др. или движима: пари, стока, автомобил, вещи.
В това отношение следва да обръщаме внимание на изявленията на различните длъжностни лица от националната агенция по приходите; от министерството на здравеопазването относно медицинските осигуровки; от общински данъчни администрации и всякакви други от този род служби и техните помрачителни „предложения” за възможни „решения”.
Цитирам Конституцията
„ Член 17./1/ Правото на собственост и наследяване се гарантира и защитава от закона.
/2/ Собствеността е частна и публична.
/3/Частната собственост е неприкосновена.
/4/ Режимът на обектите държавната и общинската собственост се определя със закон.
/5/ Принудителното отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само със закон, при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обещетение.”
„Гарантира и защитава от закона” означава законът, който и да е той, да възпроизвежда това основно правило и да развива защитата на „неприкосновеността на частната собственост” така, че да я брани от всякакви възможни злоумишлени посегателства. Независимо от това дали те са престъпления или противоконституционни управленски решения.
Не знам някого, чийто частен апартамент и единствено жилище да е бил обявен и продаден на публичен търг от „частен” съдебен изпълнител , но преди това той като собственик да е бил равностойно обезщетен.
Сегашните действия на „частния” съдебен изпълнител по обявяването на публични търгове и продажба на недвижими имоти частна собственост на гражданите по същество са наказателна мярка-конфискация на имущество в полза на държавата.
Не забравяме, че „Топлофикация София „ЕАД е държавна собственост и се управлява от държавата чрез министъра на енергетиката!!!
Това,че държавата не упражнява ефективно своите права на собственик според Конституцията са нейни проблеми и нейна държавна отговорност.
Гражданите не са виновни, за това, че държавата във всичките си три власти повече от двадесет години не си е свършила работата и не е приела важни за съществуването си/им, произтичащи от Конституцията и съответстващи й закони за данъците и таксите, дължими според доходите и имуществото на всеки един българин или жител на България.
Гражданите не са длъжни да отговарят и не носят отговорност вместо властта.
НАП, министерството на здравеопазването, данъчните служби в общините, това все е държавата.Изпълнителна власт на централно и местно ниво.
„Заповедните производства по гражданско-процесуалния кодекс”, ”частния”съдебен изпълнител, неговите действия по отчуждаването на неприкосновената частна собственост на гражданите, набедени за „провинили се”, са особено груби нарушения на конституционните права на хората.Едновременно с това, разбира се са и престъпление по служба.
Излиза че, в производството по граждански дела, образувани по твърдения на заявител, се осъществява и конфискация на частна неприкосновена собственост, което е по-голямо наказание отколкото в наказателния процес спрямо извършилите престъпления?!
Още повече,че такава наказателна мярка Конституцията не допуска даже за обвинения в престъпление !!!
Виж чл.31,ал.4”Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието”
Възниква въпроса, каква ли може да е тази „висша” цел за осъществяването на правосъдието по гражданските дела, по „заповедните производства по ГПК”, която чрез издаването на противоконституционни съдебни актове да произвежда масово обедняване на хората в страната и да създава бездомници ?!
Коментарът е излишен...
………………………………………………………………………………………......
Трето,
В случаите от следващия пример.
Не мога да се въздържа да не посоча още един фрапантен/поразителен факт на нарушение на Конституцията:
„ Чл.30./1/ Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.
/2/Никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност, освен при условията и по реда, определени със закон.”
Законът, който определя задържането, огледа, обиска или друго посегателство /изземване на вещ-мобилен телефон за определено време/ е Наказателно процесуалния кодекс /НПК/.
С пояснението, че всички тези изброени действия се предприемат само при наличието на достатъчно убедителни данни, уличаващи даден човек като извършител на престъпление.
Тези действия съгласно Закона /НПК/ се прилагат само спрямо извършител на престъпление.
Никога спрямо гражданина въобще.
Защото, Законът/ Конституцията/ по принцип, приема, че гражданинът е добросъвестен.
Недобросъвестният гражданин е извършител на престъпление.Това го характеризира като изключение. Законът /НПК/ е закон за правилата, за процедурата спрямо извършителите на престъпления.
Това казва Конституцията, това се следва и от процедурата по наказателни дела.
За извършването на задържането, подлагането на оглед, на обиск или на друго посегателство върху личната неприкосновеност, които ограничават личната свобода и неприкосновеност, задължително се изисква отделен съдебен акт, индивидуален за всеки извършител на престъпление.
За примера от ежедневието се спираме на огледа, обиска и на другото посегателство върху личната неприкосновеност.
Огледът въобще, включва както оглеждане на място на което е извършено на престъпление, така и оглеждане на човек: извършител на престъпление или пострадал от престъпление. Огледът на човек може да включва всичко. От медицински преглед, до непосредствен оглед облеклото му, обувките, на съдържанието на чантата му, на папките му, на ключовете от колата, от жилището му, на гримовете на жените, на мобилните телефони, на дамските превръзки т.н. и т.н. По време на огледа се правят и снимки.Може да се извърши сканиране на предметите...
При обиска се заповядва на извършителя на престъпление да изпразни съдържанието на джобовете си, на чантата си на място, определено от извършващия обиска.
Сега си спомнете как влизате в Софийския районен съд във всичките му сгради, в Съдебната палата в гр.София, на бул.” Витоша” №2…, къде оставяте личните си вещи; как ги оставяте; как ви се крещи от охраната, ако не сте показал документ за самоличност/ведомствената охрана по закон няма право да изисква представянето на документ за самоличност/ ; ако не сте оставил на посоченото от него място личния си мобилен телефон или връхната си дреха, ако сте я съблекли докато изчакате да ви дойде редът на „цедката” и т.н.
Как влизате в публичните съдебни сгради, които следва да са свободно достъпни за всеки, който се нуждае от правосъдие? Правилно. При ежедневно извършване на противоконституционен спрямо добросъвестните граждани оглед, обиск , временно изземване и сканиране на лични мобилни телефони на всички граждани.
Важното, в случая е, че всички граждани са включени в категорията на извършители на престъпления.
Това противоконституционно действие се осъществява ежедневно години наред от вътрешно-ведомствена охрана на съдебните сгради, която ръководи работата си по Правилник, утвърден от министъра на правосъдието-изпълнителната власт!!!
Като се има предвид, че съдебната власт е разделена от държавната, то излиза, че чрез посочения Правилник, изпълнителната власт на практика определя, контролира и разрешава достъпа на гражданите до правосъдието?!
„Много важно”, че Конституцията заповядва ЗАКОН.
„Много важно”, че Конституцията заповядва „свобода на придвижването” и достъпно за всички правосъдие.
„Много важно”, че Конституцията преди повече от двадесет години е разделила съдебната власт от изпълнителната!!!
Вътрешно-ведомствената охрана на съдебните сгради си има Правилник „сътворен” от изпълнителната власт!!!
И, тъй като е под покрива на съдебните сгради…
Вие се направете изводите.
…………………………………………………………………………………………………
Четвърто,
Жалба до ВКС може да се подава и при други случаи, след посочване и на сега цитираните конституционни основания.
Например:
Противоконституционни са действията на общинските служби по гражданско състояние и адресна регистрация, когато, при смяна на документи за самоличност и/или адресна регистрация, налагат на гражданите да представят копия от нотариалните си актове за собственост и/или копие от договор за наем, като писмено доказателство, че определен човек живее на даден адрес.
В противен случай общинските и/или полицейските служби отказват адресна регистрация или издаването/смяната на документ за самоличност.
Господа другари, та това си е чиста проба изнудване, осъществено от служебно длъжностно лице при и по повод извършване на работата му, съпроводено със злоупотреба на права и служебно положение!!!Престъпление по служба!!!
Цитирам Конституцията:
„ Член 35./1/ Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели.”
„Член 57./1/ Основните права на гражданите са неотменими.
/2/ Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.”
По принцип нотариалният акт за собственост, удостоверява собственост върху недвижим имот и се представя само в случаите на продажба/дарение на имота, при отдаването му под наем или при учредяването на ипотека.
Този документ не удостоверява местожителство и адрес.
Тъй като презумпцията на Закона е, че гражданина по дефиниция е добросъвестен, той посочва адреса на който живее.
Работа на общинските или полицейските служби е да провери дали това негово твърдение отговаря на истината.
Преди да „избухне” демокрацията за целта, на съответния адрес съществуваше домова книга. Не се налагаше чрез нарушаване на правата и свободите на хората, да се доказва писмено, че те не са камили.
Та, да се върнем на въпроса.Защо й е на общината, когото искате да ви се издаде документ за самоличност или да се регистрирате адресно, да събира тези лични документи удостоверяващи частна собственост,?!/друго нарушение на Конституцията,свързано със свободата на придвижване както и със защитата на личните данни и информация за личността/.
Тази община нали разполага с регистрите по гражданското състояние-актове за раждане, за брак, с регистрите на данъчната си служба и т.н.; с ЕГН-то на всеки и с всичко, което то включва?!
Ще продава, ще отдава под наем или ще ипотекира неприкосновената чужда частна собственост, независимо от волята на собственика или въпреки нея?!
Може би така лесно, безпрепятствено събират конкретните данни за документите за частна собственост: №,на акта, том страница, местонахождение на имота, година на придобиване, формата на собственост, съсобственост, начин на придобиване….
Общинските служби приспиват вниманието ви, че след като сте написали върху копието на нотариалния си акт, който оставяте в общината, че „не важи за продажба”, с документа ви няма да се злоупотреби. Няма и да се усетите какво ви се готви!
Та, след като го получат от вас, със съдействието на съответните частни нотариуси, общините могат да си извадят колкото си поискат чисти копия от актовете ви собственост на и да предизвикат нова вълна от противоконституционни конфискации на лична частна собственост по „бързото производство” по ГПК.
Нека не забравяме словата на шефа на Националната агенция по приходите /НАП/ , амбициите му, издумани по телевизионните новини, че и тази агенция ще „изземва имоти” заради „неплатени” данъци!!!
Въпросът за „данъците и таксите” е разгледан подробно в мотивите на Образец № 4 на касационна жалба.
Както Конституцията посочва и по него, държавната власт не си е свършила работата по чл.61 от Конституцията!!!
………………………………………………………………………………………………….
Нарушенията на Конституцията от страна на управниците-централна, местна власт; законодателна власт и съда са толкова скандални, че едва ли един човек е в състояние да ги проанализира всичките в една публикация, предизвикана от конкретен случай.
Соня Младенова
Пост скриптум.
Разбирам, че ползвате написаното от мен. Надявам се да свършим работа.
Извинете, ако съм допуснала някоя/и печатна/и грешка/и.
И аз се изморявам…От какво ли?!
Правилно го е казал навремето поетът –революционер Никола Вапцаров:
”Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова…”
Соня Младенова
Абонамент за:
Публикации (Atom)