сряда, 23 август 2017 г.

Законът: Изкуство на доброто и справедливостта



Законът: Изкуство на доброто и справедливостта

            „Следователно няма свобода без закони. Свободният човек се подчинява, но не служи - той има началници, но не господари; той се подчинява на законите, но само на законите, и по силата на законите той не се подчинява на хората”
 Жан Жак Русо - „Писма”
            Все по-често напоследък вниманието на нашата общественост се привлича от различни социални проблеми в техните икономически, нравствени и правни аспекти. Употребяват се все повече правни понятия. Правната норма е подложена на обсъждане и често на критика. Случва се, че за някои несполуки и грешки в социалната практика се отправя упрек към правната норма. За съжаление, обаче, не винаги в тези случаи може да се усети вярната гледна точка за обективна преценка и за действителната причина за тези последици. Създава се погрешна представа, че правната норма е като вълшебна пръчка: докато я нямаме или е „добра” търпим неуспехи, но достатъчно е да я получим, за да се уреди всичко от само себе си.
            Вина на юристите пред обществото е, че не сме обяснили какво представляват законът, правната норма, защо и как се явяват, как действуват и поради какво понякога не могат да изпълняват своите функции, та дори и когато са били блестящ израз на поставената обществена цел.
Изясняването на тези въпроси е доста сложен и все още далеч незавършен процес...
Може да се смята за общоприето, че правото е система от общозадължи-телни, установени и санкционирани от държавата правила за поведение, спазването, на които се осигурява от държавната принуда.
Двата феномена–държавата и правото са неразривно свързани, те не могат да съществуват един без друг. Без правото държавата в нейния завършен вид не може да изпълнява функцията си на медиатор /посредник/ в обществото, както и правото не може да съществува без държавното осигуряване на реализацията си.
В социологията е прието, че общозадължителното правило/норма/ за поведение е изиграло решаваща роля още при зараждането на човешкото общество. Появата на забраната за инцест /инцест-табу/-този първи „закон”, осигуряващ биологическото оцеляване на вида, и свързаната с нея размяна на жените, породила понятието еквивалентна обмяна - са били тези фактори, извикали към живот феномена „общество”- колектив от хора от двата пола, свързани с общи потребности и цели, взаимодействуващи си за тяхното задоволяване  и постигане.
Безспорно инцест-табуто не е закон в съвременния смисъл на думата. Спазването му не е осигурено с държавна принуда, а единствено с” морални санкции”-осмиване, бойкот, прогонване и т.н., налагани от колектива. Постепенно с развитието на обществото от етническа група през протодържавата и ранните държавни образования към държавата, функциите на посредника се центрират в ръцете на лидера, когато неговите функции се отчуждават от личността му и стават присъщи на социалната структура , като се „освещават” от висшата воля. Това довежда до неоспоримост на функциите на медиатора-лидер в различните социални конфликти, респективно н неговите решения. Общите принципи на тези решения всъщност са норми за поведение, изработени от медиатора-властник, чието действие първоначално се е осигурявало от неоспоримостта на сакралния авторитет и заплахата от свръхестествени „божии” санкции. Осигуряването на спазването на нормите за поведение с пряка принуда става на етапа на протодържавата и раннодържавното образувание, когато появата в обществото на външни за него хора-пленници, като резултат от въоръжени конфликти, води до създаването на специализиран апарат за централизирана принуда. Оттук има само крачка до разширяването на компетентността му и по отношение на нормите за поведение.
Така с формирането на държавата постепенно се формира и правото- техният общ корен е в зората на цивилизацията.Там те са започнали своя път към бъдещето, там се корени връзката на правото с морала, народопсихологията, религиозните и историческите традиции, с нравствеността и естетическите ценности на обществото. Наред с морала същността на правото като главен регулатор на отношенията в обществото го извеждат като основен елемент на културата - тази универсална спойка, обединяваща отделните индивиди в обществото. Поради това правото на бива да бъде „над” или „под” равнището на културата на една държава, на определящите я производствени отношения и производствени сили.
Още при зараждането си правото е било система от норми. Съвкупността от противоречащи си една на друга норми, обаче не е право, защото тя не може да се прилага, правото не може да се реализира, не може да изпълни своята основна функция на регулатор на обществените отношения. В съвременните държави с богато и разнообразно право, призвано да регулира сложните отношения в обществото, систематичността в правото се осигурява от йерархията на нормативните актове - акт от по-низша степен не може да противоречи на акт от по-висша. На върха стои конституцията, в която са изложени основните принципи на държавата и нейното право. Всички нормативни актове са длъжни да съответсвуват на конституцията.
В широкия смисъл на думата законът обхваща всички правила за поведение, чиято обща задължителност е установена от държавата. В юридическия смисъл понятието означава нормативен акт, приет от висшия  представителен орган на държавната власт-народно събрание, конгрес, ландтаг, сейм и т.н. или пряко от народа чрез референдум, когато такъв ред е предвиден в конституцията или в конституционен закон. Със закона се регулират трайни обществени отношения от особено важно обществено значение. Всички други източници на правото-укази, правилници, наредби, устави и т.н. са подчинени на закона и не бива да му противоречат. Господството на закона означава също така и подчиненост на закона на всички държавни органи и организации, на сдружения, фирми и граждани, независимо от „политическата целесъобразност” или „интереси на работата”. Приемайки закона, законодателят е преценил кое е целесъобразно и кой интерес следва да бъде защитен.
Така би следвало да изглежда правната система в йерархичната й структура в своя идеал. Така е изградена тя в много държави. За съжаление, у нас не винаги е така. Проблемите възникват в два аспекта:
-правотворчството като прерогатив на държавата и нейните органи;
-правоприлагането като форма на реализация на правото.
Право да издават общозадължителни нормативни актове в страната имат три държавни органа: Народното събрание, Държавният съвет и Министерския съвет.Техните нормативни актове имат различно място в йерархията и по принцип следва да са хармонични и съподчинени. Поради това, че от една страна функциите на трите органа тясно се преплитат, особено на Държавния съвет и на правителството, което не е трудно да се убедим, сравнявайки съответните текстове в конституцията;а, от друга–съставът на Държавния съвет и на Министерския съвет са част от състава на Народното събрание, контролът за съотвествието на техните актове е затруднен.Често се случва те да си противоречат,за което има не особено безобидни примери.Ето един от тях: с ПМС№7/80 г. бе приет правилник за стопанската дейност, който основно преуреждаше взаимоотношенията между субектите в народното стопанство. За приемането на този правилник Министерският съвет бе управомощен с чл.46 от Закона за единния държавен план за научно-техническото и социално-икономическото развитие на НРБ през деветата петилетка. Елементарната справка с описаните в конституцията правомощия на правителството сочи, че то няма право да приема акт с такова съдържание, а чл.2,ал.2 от Закона за нормативните актове изрично забранява прехвърлянето на компетентността по издаване на нормативни актове.
За преодоляване на това ненормално положение е необходимо ясно разграничаване на функциите на отделните държавни органи-законодателна, изпълнителна и съдебна. Законодателната функция следва да се изпълнява единствено от парламента. Изпълнително-разпоредителната- от правителството, а съдебната-единствено от съдебната система, оглавявана от Върховния съд. Народното събрание е органът, който приема общозадължителните актове в съответствие с конституцията; министерският съвет издава разпоредителни актове по държавното управление в съответствие със законите, а съдът прилага тези и следи за тяхното спазване като утвърждава върховенството на закона. При това, за да бъде спазен баланса между трите функции, Върховният съд да има и право на действен контрол върху съответствието на нормативните актове с конституцията.
Наличието на стройна правна система е задължително условие за нормалното реализиране на правото, съответно на регулиращата функция на държавата. Самата тази функция се осъществява чрез правоприлагането, което в широкия смисъл на думата е ежедневно съобразяване на поведението на държавните органи, на обществените организации, на фирмите, гражданите и на другите субекти на правото в правната система. Правоприлагането има три задачи:
-да установи точно фактите;
-да намери правната норма;
-да определи правните последици.
При решаването на всяка от тези три задачи може да бъде допусната грешка. Най-често това се случва при установяване на точния смисъл на нормата - при нейното тълкуване, а оттам и при определянето на правните последици.
В процеса на тълкуването на закона участвуват натрупаните правни знания, житейският опит и културата на тълкуващия. Основна роля в този процес играе правосъзнанието-субективното отношение към закона, което се формира под влиянието на закона, неговото действие и съответствието му с общественото битие. Правосъзнанието е призмата, през която се пречупват правно значимите факти от заобикалящия ни свят, за да може правният субект да определи своето поведение към тях и по повод на тях.
Несъгласието със закона и нарушаването му води до ексцес.
Именно възможността за ексцес при правоприлагането е породила специализираните държавни институции за охрана на правата и юстицията, определена от Улпиан като „постоянна и непрестанна воля всекиму да създаде своето право”. Когато правоохранителните институции бъдат сезирани по повод ексцес, те също следва да приложат правото, но вече като еталон, с който да се сравнява ексцесът. При това следва да се има предвид, че правоприлагането и в този случай е повлияно от личните и груповите интереси на конкретния представител на правоохранителния орган и формиралото се в тези условия правосъзнание и чувство за справедливост.
Отсъствието или недостатъчният обществен и държавен контрол върху дейността на провоприлагащите органи може да доведе и неведнаж е водило до неправилно, нееднакво и несправедливо прилагане на закона или неговото неприлагане. Показателен пример в това отношение е тежката екологическа обстановка в нашата страна, за което на практика в преобладаващия брой случаи никой не носи предвидената в Наказателния кодекс отговорност.
Гарантирането на еднаквото и справедливото прилагане на закона от правоохранителните органи е сложен проблем. Според нас той би следвало да се решава в няколко направления:
-изкореняване от правната система на всички норми предполагащи неравенство между правните субекти;
-поставяне под съдебен контрол на всички провоохранителни органи –прокуратура, следствие, специализирани юрисдикции;
-установяване на пълна независимост на съда при постановяване на съдебните актове;
-създаване на такива условия, при които съдът и съдията ще бъдат напълно защитени от въздействието на чужди интереси;
-назначаването за съдии на хора с богат житейски опит,безупречно поведение и висока правна култура;
-пълно законово регламентирне и защита на основните права и свободи на гражданите, както и отговорността на държавата и нейните органи за нарушаването на тези права.
Сериозен проблем при правотворчеството, а и при правоприлагането е навлезлият в практиката казуистичен /от отделен случай/ подход. Често правните норми или не регулират основни обществени отношения, или ги регулират по неадекватан начин. Тогава правото се превръща в догма и започва да пречи.
Една от основните причини за недостатъците е несъвършенството на законодателния процес, в чиято практика не се прилагат утвърдени форми за усъвършенствуването на нормативните актове - референдуми, допитване до народа и др.,с участието на компетентни специалисти, граждани и обществени организации.
Съвършено очевидно е, че в рамките на една статия не може да се изчерпи проблематиката на закона и неговото обществено битие. В случая нашата цел беше да изложим своето становище по този въпрос, както и някои виждания за преодоляване на недостатъците, за да бъде нашето право по-близо до идеала на Целс: правото – изкуство на доброто и справедливостта.


                                               Соня Младенова
                                               Петьо Цолов


Вестник „Студентска трибуна” брой 36 от 1 юни 1989 г.


понеделник, 21 август 2017 г.

Учредително народно събрание! Именно то трябва да даде КРЪЩЕЛНОТО СВИДЕТЕЛСТВО за раждането на българската демокрация.



Учредително народно събрание! Именно то трябва да даде КРЪЩЕЛНОТО СВИДЕТЕЛСТВО за раждането на българската демокрация.

            Усещането от поетите първи глътки свобода положи началото на гражданското
общество, чието политическо  самоопределение е негово основно и неотменимо право. Но именно това право, както и задължението сами да изберем своята политическа съдба, ни изправиха пред необходимостта предварително да отговорим на множество трудни въпроси. Защото, ако действително всички сме единодушни в стремежа си да обърнем гръб на тоталитаризма и да тръгнем по пътя на демокрацията, далеч не така категорично стои въпросът със съдържанието, което всеки един от нас влага в тези понятия.Още повече, че не става дума за демокрация въобще, а за демокрация в нашите, специфично български политически и културно-исторически условия.За демокрацията, която носи белезите на общочовешките политически ценности и има свое българско име и адрес...
            Цивилизованият свят доста отдавна е стигнал до извода, че „човек си остава човек и даже най-добрият от хората може да стане опасен, ако властта му не се регулира с определени ограничители”/К.Ясперс/. Съкровищницата на човешката памет и нейната историческа практика абсолютно безспорно свидетелстват, че един от най-ефикасните обществени механизми, който е в състояние да ограничи властта е правовата държава:
-         държава, която се формира от гражданското общество и му е максимално подчинена;
-  държава, която се подчинява на върховенството на закона и гарантира               неотменимостта на правата и свободите на своите граждани като ги изпълва с  общочовешко съдържание;
-         държава, в която тези права са висша ценност и това основно положение намира своето отражение в кръщелното свидетелство на всяко свободно общество- демократичната конституция на страната.
Общоприетият подход за законодателно утвърждаване на естествените права на гражданите и ограничаване на властта на държавата по отношение на свободната изява на човешката личност, включва редица условия, които са задължителни за демократичната институция. Без да претендираме за изчерпателност, ще се спрем на някои от тях:
-         регламентиране на основните човешки права и свободи в съответствие с общоприетите норми на международното право;
-         конституционно уреждане на тези права, което трябва да стане чрез последователно прилагане на основния принцип, че свободата на индивида поначало е неограничена, докато възможността на държавата да ограничава правата на гражданите е принципно ограничена и се допуска само в изрично посочените от конституцията случаи;
-         гарантиране правата на политическите и етническите малцинства;
-         определяне съдебната процедура за защита на правата на гражданите, на политическите и етническите малцинства;
-         утвърждаване и последователно конституционно разгръщане на безкомпромисно финансово, кадрово и организационно разделение на властите като основна гаранция за контрола на гражданското общество върху дейността на държавата;
-         утвърждаване на принципа, че страната се управлява от законите, а не от личности от една или друга партия;
-         овластяване на Върховния съд в качеството му на висш гарант за законност и справедливост  с необходимите правомощия за осъществяване на надзор върху дейността на всеки орган от правосъдната система, както и на другите органи и организации на държавната власт и управление;
-         възприемане на точна и ясна процедура за предсрочна смяна на правителството или на отделен негов член, както и на народни представители, в случай, че те не оправдаят доверието на избирателите или на парламента;
-         приемане статута на парламента като  постоянно действащ орган на държавната власт, като се изостави съществуващата практика членовете на правителството да са и депутати.Това решение е наложително с оглед възможностите за упражняване на реален контрол върху дейността на правителството от страна на парламента и ще създаде гаранция за правителство, отговорно за провежданата от него дейност;
-         За да се превърнат в реална гаранция за неотменимостта и реализацията на човешките права и основни свободи, приетите от Учредителното Народно събрание основни принципи на конституционно устройство трябва да бъдат обявени за неотменими.
Естествено, че посочените принципи не са наше откритие. На базата на „опит-грешка” те са се утвърдили в резултат на мъчителния процес на историческото развитие на човешкото общество. И едва ли ще сгрешим, ако подчертаем, че те буквално са изстрадани от борещите се за свобода народи. Именно това ги е заложило в основата на техните дългогодишни демократични традиции и утвърдена политическа култура.
Но,...можем ли да бъдем сигурни, че в нашите условия, характеризиращи се с липсата на утвърдена демократична традиция и недостатъчна политическа култура, обременена допълнително от наследството на тоталитарния режим във всички области на живота, взетите”на заем” или механично пренесени форми на демократичната конституция ще намерят благоприятна почва за развитие?
Отговорът на този въпрос е повече отрицателен, отколкото положителен. Защото е повече от ясно-принципите на демократичната конституция не могат да бъдат „присадени” върху прогнилото дърво на тоталитарната система. За да постигнем положителен резултат, това дърво трябва да бъде изкоренено. За да увеличим рязко шансовете си за демокрация, за постигането на реално свободно общество, ние трябва да намерим свое, специфично българско решение за конституционно регламентиране на механизма за съгласуване на интересите на отделните съставни части на обществото, раздирано днес от политически, икономически, етнически и социални противоречия. Да утвърдим общочовешките ценности и нравственост на основата на здравите корени на националната традиция и душевност на нашия народ.
И всичко това трябва да стане при реалното отчитане на парадоксалната ситуация, в която задълбочаващата се политизация на нашето общество - все още неосвободено от тоталитарните си критерии и модели на власт и управление - в по-голяма степен затруднява, отколкото облекчава процеса на демократизация. Защото, за съжаление, мнозина от нас, все още си представят демокрацията като възможност за смяна на неконтролируемата власт на една партия, с неограничената власт на друга партия, не по-малко жадна за хегемония и привилегии. Като възможност за смяна на „монолога” на досегашната партийна номенклатура с „плурализъм” на няколко партийни номенклатури. Не можем иначе да си обясним зачестилите напоследък прояви на нетърпимост към различните от собствено изказаното мнение. Така бихме могли да тълкуваме и рецидивите на национализма и опитите за търсене на нови политически „врагове” на народа по признака на партийната принадлежност, и разпалването на политическа омраза - омраза, която винаги крие намеците на насилие, екстремизъм и не на последно място опасност от гражданска война.
Днес живеем върху политически вулкан от противоречия и разнопосочни интереси, постоянно изострящи се в процеса на задълбочаващата се политическа, икономическа и нравствена криза на обществото. Тъкмо поради това, наш основен политически и граждански дълг е своевременно да намерим единствено вярното конституционно решение за тяхното съгласуване и хармонизиране. Защото, за да бъде приета в световната общност на демократичните народи, нашата демокрация трябва да получи своето кръщелно свидетелство - нова конституция на страната, в която да намерят място не само споменатите общочовешки демократични принципи на конституционно устройство, но и онова съществено необходимо допълнение към тях, което в максимална степен ще осигури формирането и реалното осъществяване на механизма за хармонизирането на противоречивите интереси в българското общество. А това означава, че конституционно трябва да бъде регламентиран един колектив, който постоянно да сигнализира парламента за назряването на конфликтна ситуация и да го ангажира с бързото и правилно разрешаване на възникнали или възникващи противоречия както между различните социални групи и прослойки, така и между тях и държавата.
Ако се върнем назад - в годините на нашето оцеляване и развитие като народ, бихме могли да взаимстваме някои правомощия от традиционната българска община. Основните проблеми в нея са били обсъждани от най-авторитетните представители на отделните социални слоеве - „съвета на старейшините”...
Време е да поставим на обсъждане въпроса дали подобна функция в нашето общество днес не може да се предостави на един своеобразен Съвет на представителите на основните социални групи на населението? В качеството на примерни критерии за неговото формиране бихме посочили:
-         принадлежност към определен сектор на стопанството-държавен, кооперативен, частен;
-         принадлежност към една от основните социални прослойки – работници, селяни, представител на интелигенцията, служащи;
-         принадлежност към едно от основните етнически малцинства;
-         принадлежност към определена категория граждани, нуждаещи се от социалните грижи на обществото-младежи, пенсионери, жени, инвалиди и др.
За разлика от парламента, който по своя териториален и партиен принцип на  формиране отразява волята и интересите на териториалните общности, и то предимно по партийна обвързаност, този Съвет на представителите би бил в състояние да изразява волята и надпартийните интереси на основните социални слоеве на населението. За да бъде в състояние да трансформира скритите противоречия на интересите в явен политически процес за тяхното съгласуване и хармонизиране, Съветът на представителите би следвало да е овластен с конституционни правомощия като :
-         да има задължението да търси и да получава-със съдействието на всички държавни органи-информация относно животрептящите проблеми на основните социални слоеве на населението;
-         да има правото да поставя пред парламента за обсъждане конкретни социални проблеми, които парламентът е задължен да разгледа и да вземе решение;
-         да има правото на вето на решения и актове на изпълнителната власт, които според квалифицираното мнозинство на Съвета на представителите се намират в противоречие с основните интереси на отделни социални прослойки или на цялото общество. Същевременно, за да не се блокира дейността на правителството и да се изключи възможна погрешна преценка от страна на Съвета на представителите, ръководителят на правителството би трябвало да има право да обжалва решенията на Съвета пред парламента. Като върховен орган на държавната власт, парламентът трябва да бъде овластен и с правото да отменя решения на съвета, но само при специално квалифицирано мнозинство, изискващо съгласието на поне 25% от опозицията.
            Тук закономерно възниква въпросът как да бъде формиран Съветът на представителите, за да може да осигури неговата обективност и над партийна безпристрастност? Още повече, че в с такова право би трябвало да бъде овластен и парламентът в качеството му на пряк изразител на волята на народа, и то при условие че е налице посоченото квалифицирано мнозинство на депутатите. Същевременно самите кандидати за членове на съвета, наред с изискванията за принадлежност към дадена социална прослойка и доказани професионални и човешки качества, би трябвало да са безпартийни. За да се гарантира ефективното осъществяване на задълженията им, статутът на членовете на Съвета би следвало да бъде приравнен към този на народните представители.
         Формиран и конституционно овластен с посочените права, Съветът на представителите би бил онова допълващо функциите на парламента контролно звено, което съвместно с другите държавни и обществени органи би допринесло в максимална степен за съгласуване и хармонизиране на противоречивите интереси в обществото и за своевременното предотвратяване прерастването на отрицателните социални процеси в обществено-политическа криза.
         Нашето общество изживява съдбоносни дни, свързани с преоткриването и запознаването с човешките и обществените измерения на демокрацията.
         От нас, само от нас зависи, дали тя ще бъде само временна гостенка, или ще намери своя постоянен дом в нашата страна.
         И още нещо-именно от нас зависи дали тя ще получи своето достойно кръщелно свидетелство - Новата Конституция на България !!!

                                                        Соня Младенова
                                                        Старши експерт по законодателството

Вестник „Студентска трибуна”, брой 27 от 28 март 1990 г.


неделя, 20 август 2017 г.

DO UT DES - ДАВАМ, ЗА ДА ДАДЕШ



DO UT DES -
ДАВАМ, ЗА ДА ДАДЕШ  

Можем ли да очакваме, че ще ни дари с плод замята, която не само повече изоставяме, но и безмилостно тровим и насилваме? Въпреки това майката земя все още ражда и ни храни. Изтощена, отровена и съсипана, тя ражда със сетни сили-своите и на онези всеотдайни синове и дъщери, които все още живеят и не могат без нея.
В стремежа си да увековечи своето господство върху всичко и всеки от нас, тоталитарната държава не можеше да не си присвои разпореждането със земята. Защото земята е не само основно средство за производство. Собствеността върху нея е и мощен стимул за независимост на селските стопани от държавата.
Поради своята нехуманна същност, тоталитарната държава в крайна сметка е стопански „импотентна”. Това днес е очевидно за всички. За да принуди земята да ражда, тоталитарната държава въведе и установи антиикономически режим на „проституиране” с нея отличителна черта, на който беше и все още си остава отчуждението на хората от селскостопанския труд. Защото ничията земя или по-точно земята, принадлежаща на номенклатурата, не може да бъде тачена и обичана.
За да ни дари земята с плод, тя трябва да бъде оплодотворена от нашия труд. Единственият исторически утвърден стимул за този труд изисква земята да бъде призната от обществото за наша. Сега и в бъдеще, а следователно – на нашите деца и внуци, които да имат неприкосновеното право да я владеят, да я ползват по предназначение и да се разпореждат с нея. Или с други думи, да бъдат нейни пълноправни собственици.
Член 30 от Конституцията обявява земята „за основно природно богатство и средство за производство”, което следва да се „пази и използва по най-полезен за обществото начин”. С това са били поставени основите на правния режим на владеенето и ползуването на земята. Но съвсем съзнателно нито в този член, нито където и да е в Конституцията не се споменава за правния режим на разпореждането със земята, което остава монопол на държавата. Тази правна регламентация в крайна сметка превърна и най-добросъвестните селски стопани в най-добрия случай в арендатори, чийто икономически стимул води до безогледна експлоатация на земята. В най-лошия случай този правен режим безнадеждно отчужди хората от земята, прокуди ги от нея и ги превърна в равнодушни потребители.
Необходимостта от нов, коренно различен правен режим за земята е отдавна осъзната обществено необходимост. Нещо повече, в светлината на „прединфарктното” състояние на селското стопанство става дума за спешна, насъщна социална потребност.
Защото законите на природата няма да отложат своето действие, докато номенклатурата се накани да приеме нормативна база за владението, ползването и разпореждането със земята. Многобройните дискусии на тази тема не са в състояние да я изорат и засеят.
Безспорен е изводът, че с изключение на площите, чиято обработка е немислима без тежка селскостопанска техника, собствеността на замята следва да бъде върната на тези, които работят в селското стопанство. Спорен е въпросът как да бъде възстановена тази справедливост.
Фактическата национализация на земята от тоталитарната държава беше последвана от безмилостното й разхищение, в резултат, на което хиляди декари плодородна земя бяха окупирани и обезобразени от промишлени, иригационни, транспортни, ведомствени, жилищни и други съоръжения и сгради. Този процес беше съпроводен от самоцелни властнически прекроявания на границите между отделните общини, в резултат на което, днешните землища на селата значително се различават от исторически утвърдените в навечерието на насилствената колективизация. Тези фактори усложняват процеса на приватизация.
От юридическа гледна точка за меродавен за възстановяването на справедливостта, следва да бъде приет режим на договора, сключен между селския стопанин и ТКЗС. По своята същност той е от типа  do ut  des /”давам, за да дадеш”/. По силата на този договор селският стопанин предоставя земята си на ТКЗС срещу задължението на ТКЗС да му изплаща поземлена рента за нейното ползуване. Основното в случая е обстоятелството, че този договор, в преобладаващия брой случаи е сключен при липса на съгласие от страна на селския стопанин, поради насилие или заплашване от страна на тоталитарната държава. Следователно, съгласно Закона за задълженията и договорите/в съответствие с всеки конкретен случай/ този договор е нищожен или унищожаем. Предвидените в Закона давностни срокове за необходимата съдебна процедура, целяща възстановяването на справедливостта, едва ли могат да бъдат приети за задължителни поради досегашната фактическа невъзможност селските стопани свободно да заведат съответния иск.
Посочените обстоятелства налагат процесът на приватизация да се основе върху тези документи, които по безспорен начин доказват количеството земя, предадено от селския стопанин на ТКЗС. За да не бъде поставена легитимността на тези документи в зависимост от новите граници на землищата на отделните села, новия Закон за земята следва да възстанови старите граници на тези землища отпреди колективизацията, и то по кадастралната основа.
Пълномощия за възстановяването на собствеността може да има само общото събрание на членовете на ТКЗС или техните наследници. Подлежащият на приватизация поземлен фонд ще бъде установен след като от заключените в границите на землището земи бъдат извадени тези, които по една или друга причина  между временно са станали негодни за обработка , както и онези които по решение на общото събрание следва да останат за колективно ползуване. Процентното съотношение на така получения поземлен фонд към територията на цялото землище на селото ще определя процента, съгласно който следва да бъдат възмездени селските стопани или техните наследници в съответствие с дела им, внесен в ТКЗС по време на колективизацията.
Закономерно възниква въпросът как да бъде компенсирана онази част от дела, която не може да бъде възстановена поради намесата главно на държавата, довела до практическата невъзможност земята да бъде изполузвана. ПРАВНИЯТ ОТГОВОР Е САМО ЕДИН. ВИНОВНИЯТ,т.е.ДЪРЖАВАТА, СЛЕДВА ДА ВЪЗМЕЗДИ ЩЕТИТЕ.
Немаловажен е и въпросът кой би се противопоставил на подобно решение на проблема със собствеността на земята в нашата страна? Вероятно тези, които в най-значителна степен ще бъдат засегнати от нейната приватизация. Става дума за всички знайни и незнайни привърженици и последователи на тоталитаризма, на номенклатурата, която по този начин ще бъде лишена единия от най-важните лостове за запазване на своята власт.
Не е случаен и факта, че бидейки безпомощна да се противопостави на приватизацията по принцип, номенклатурата прави всичко възможно, за да я отложи или затрудни нейното провеждане. Последователни в това отношение са законодателните й опити да монополизира процеса на приватизация в свои ръце. Не е необходимо да бъдем пророци, за да преценим до какви сериозни социални сътресения ще доведе приватизацията на земята, ако тя бъде извършвана не върху основите на законното право на селските стопани, а върху желанията и симпатиите на номенклатурата. Тази номенклатура, която отдавна е доказала, че е в състояние да прави само едно „да пази и използва по най-полезен „ за себе си начин, не само земята, но и цялото ни общество.
                                   Соня Младенова, юрист


Статията е публикувана в брой 31 от 25 април 1990 г. на вестник „Студентска трибуна”.
В нея се цитират Конституцията на Народна Република България от 1971 г. и Закона за задълженията и договорите в редакцията му до 1990 г.
                                               Соня Младенова

събота, 13 май 2017 г.

Пешеходецът…



Пешеходецът…
Обвиняват пешеходеца, че транспортната му и правна култура са недостатъчни.
Може и така да е- за някои пешеходци. За болшинството упрекът е неоснователен.Има се той и транспортна и правна култура, но се движи по пътищата не както трябва.Просто, защото е притиснат от обстоятелствата.Труди се човекът, а това значи, че ежедневно е нужно да се придвижва от точката А до точката С като премина най-малко през точката В.Но, за него все повече няма място на пътя. Понякога така се случва, че опровергава онази теорема, научена в училище, че най-краткото разстояние между две точки е правата линия.
Преди имаше тротоари, които законно му принадлежаха. Някои се стесниха, други останаха,но почти всички в централната част на столицата се превърнаха в „отвоювана”земя за паркинги.
И пешеходецът слезе на уличното платно.
С това започна конфликта му със закона, правилника за движение по пътищата и с шофьорите.Със същите онези шофьори, с които доскоро си  ходеше пеш по същите тези улици.
Не може да се отрече-предоставиха му се пешеходни зони.Там тротоарите изчезнаха-не, по-скоро се сляха с уличното платно, но за да не се отпуска съвсем на пешеходецът му оставиха съжителството с трамваите, които се движат успоредно или перпендикулярно на неговото простичко придвижване.
С това притеснено положение пешеходецът отдавна се стреми да привикне, но някак все не му се отдава.Особено е затруднен при възпитанието на децата си.Обяснява им, че човек се движи по тротоара и пресича на кръстовищата.
Тази негова формула,обаче, се опровергава от най-ранната възраст на неговите наследници.Как да му повярват като почти няма детски ясли в центъра, пред които  и срещу които по тротоара  да няма паркирали коли.Даже тротоара на Детмаг не е пощаден.Положението пред детските градини не е по-различно.
Някои дори считат,че бъдещите водачи на МПС/моторни превозни средства/ трябва да се обучават около училищата, за да свикнат да реагират на знак”Внимание Деца!”
И тъй като никой не може да каже на родителите, защо архитектите не включват в проектите си за новите жилищни комплекси и за реконструкция в централната част на града, място за игри и почивка на децата между 5 и 15 години  тези деца слушат, слушат думи и току слязат на улицата-за да играят.Виждат, че има коли. Знаят,че е опасно,но природата им иска изразходването на енергия,детски игри и създаването на важното за всеки пристанище- спомена за златното детство.
Само,че при слизането на уличното платно, вече са успели да установят, че има някаква разлика между думите и делата на възрастните. Това заляга като фундаментална информация в съзнанието им-за после.Някои от тях ще съхранят себе си и духовните ценности, други ще приемат облика на нарушителя в различните му проявления.
За съжаление, ежедневието показва, че колкото по-обезпечен е материално,толкова е по- арогантен нарушителя- водач на МПС.Той все повече се „убеждава”, че другите-пешеходците са му все по-задължени.За него пешеходецът е неуспелия, неудачника, който не му е равен.Затова е склонен да мине „на една боя”разстояние от него, да го облее с кална вода /ако вали дъжд/,да изхвърли пред лицето му незагасената си угарка,да профучи пред носа му на пешеходната пътека тип”зебра” и какво ли не още. И го прави. Защото се чувства силен.Счита, че той е главния на пътя, а пешеходците…ако не всички са стадо, то са си едните пешки-колко му е да ги жертва. Защото, ако му бяха равни , нямаше да се блъскат по обществения транспорт,щяха да си имат свой,собствен.
Пешеходецът чувства това отношение и никак не му е леко. Той може и да има кола, собствена, ама я кара само в събота  или неделя, а този на волана „я шпори” всеки ден.Да се чудиш как го прави само със заплатата си.
Не може да преглътне пешеходецът и това, че вместо колите, той трябва да влезе под земята, за да пресече.Когато е сухо и топло-иди-дойди.Ама като валне дъждец, или не дай си боже,зимата завали сняг-стъпалата са повече пързалка, отколкото стълбище. А торбите…тези постоянни спътници на пешеходеца,които натежават с възрастта.Трудно и за здравите,неудобно за болните,за майките с деца,почти изпитание за инвалидите.
Върви пешеходецът и си мисли: дали, ако подлезите се казваха тунели и срещу тях се прибави цената на бензина, който изгаря по разните кръстовища-просто така ,за замърсяване на околната среда, нямаше ли да се получи едно по-справедливо равенство.И за транспортните решения и за повече кислород в дробовете на всички.
Но, това е друга тема, а засега нека да се опитаме да посочим от какво се страхува пешеходецът? Очевидно,това не са санкциите и бариерите, а високоскоростните коли,големите коли-самосвалите, с прицеп и ония  с по-сложна конструкция, което би усложнило реакцията на водача,ако стане нужда…И разбира се от пиян шофьор.Такъв е най-опасен.Докато не е станала катастрофата не може да се разпознае визуално, а когато инцидента е налице е вече много късно Тогава със случая се заемат милицията, прокуратурата,съда.Такъв водач носи административна или наказателна отговорност.Докато съдбата на виновния се решава от специализираните органи,пешеходецът продължава да носи страха си от други такива по улиците и не знае как да ги разпознае.
Отговорът дойде от страниците на бр.11 на вестник „Литературная газета”т.г.Разбра се, че органите на КАТ в Естония са възприели практиката, когато санкционират водач за управление на кола след употреба на алкохол, на регистрационния № на автомобила му поставят буквата „О”.Това означава внимание:опасност, опиянение. Буквата се поставя на колата за три години.Ако собственикът откаже да приеме този допълнителен знак, колата му се спира от движение за три години. Оказало се,че насмешките на минувачите, злободневния коментар на съседи и колеги въздействат много по-силно от глобите, от лекциите и различните публикации. Резултатите не закъснели. През м.януари т.г.-началото на реализацията на инициативата в цяла Естония, наказаните по този начин водачи на коли , санкционирани след употреба на алкохол са 112 срещу 258 за същия месец на предходната година. Вида на такива автомобили предизвиквал у пешеходците и другите водачи чувство  на особено внимание, което намалило пътните злополуки.
Статията е публикувана във вестник „Кооперативно село” през 1975/ 1976 г.