Законът за опазване и възпроизводство на околната среда-"за" и "против"

           

          

Ние приветстваме усилията на нашето правителство не само да приведе екологичното законодателство в съответствие с изискванията на Заключителния документ на Виенското съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа, но и да го направи по максимално самокритичен начин- чрез всенародно обсъждане…

В качеството си на глобална реалност, пред която е изправено човечеството и всеки народ по отделно,потенциалната опасност от екологическа катастрофа,бележи тенденция към по-нататъшно задълбочаване и интернационализиране.

Като обхваща все по-широки области в териториален,отраслов и обществен аспект,тази тенденция закономерно доведе до политизиране на екологическата проблематика в няколко насоки:

·        Преобразуване на мероприятията по опазване на околната среда в приоритетно направление на държавната политика.Израз на това начало е предложения за обсъждане законопроект.

·        Превръщане на международното сътрудничество по опазване на околната среда в неразделна част от общоевропейския процес за сигурност и сътрудничество,което бе основна задача на Срещата по опазване на околната среда в София.

·        Активизиране на гражданските инициативи в тази насока, намерили отражение в многобройните публикации и изяви в средствата за масово осведомяване.

Това политизиране се изразява във формирането на екологическа политика,включваща изработването,приемането и утвърждаването на екологически принципи,екологичен кодекс и програма за екологическо преустройство.

Осигуряването на свободата и правото на всеки човек, изпълнението на неговите задължения,свързани с разработката и прилагането на  проблемите на правото,вклю-чително и за опазване на околната среда,е вътрешна потребност на обществото,една от закономерностите за неговото развитие.Социалистическият строй може успешно да се развива само тогава,когато самият народ взима дейно участие в управлението на държавата и обществото.Степента и обемът на участие на народните маси в решаването на наболелите и назрели задачи на общественото развитие-включително и екологическите,са най-сериозните показатели за социалистическата демокрация.

Без да претендираме за изчерпателност,можем да посочим няколко основни екологически  принципа, които според нас следва да залегнат в основата на изграждането на единна нормативна база на екологическото преустройство в нашата страна под формата на екологически кодекс:

·        Правото на защита на околната среда е естествено и неотменимо право на всяко човешко същество, а правото на живот и достойно съществуване има подчертано социално измерение и е независимо от личните заслуги на конкретния човек и ролята,която му е отредена в обществото.

Същевременно всеки гражданин,организация и държавата са задължени да опазват околната среда.Именно задължението за опазване на природата обуславя основанието за търсене на отговорност дотолкова,доколкото те с действията или бездействията си, са причинили нейното увреждане.

·        Хармонизиране на производствената дейност с природата.Това означава забрани и ограничения за вземане от нея повече,отколкото тя може да понесе без увреждане на естествената й система за възпроизводство на климатични,биологични,енергетични и други природни ресурси и условия.

·        Солидаризиране с интересите на поколенията-не можем да предадем на децата си природната среда в условия,по-лоши от тези,които сме я наследили.

·        Съобразяване с екологическите интереси на съседните и другите държави.

·        Задължително сътрудничество  на държавата с гражданското общество в опазването и възпроизводството на природната среда чрез постоянно информиране на населението за нейното състояние;осигуряването на независима екологическа експертиза и правото на вето спрямо екологически несъобразени производствени дейности.

·        Осигуряване на икономическа изгода от екологически чисти производства,дейности и обратното,чрез формиране на „голяма ножица” между стимулите и санкциите.

·        Нормативно гарантиране на превантивната насоченост на управленските решения в областта на екологията.

Разглеждането на предложения законопроект през призмата на посочените принципи улеснява разкриването на неговите постижения и най-вече слабости.

В политическата литература все повече се утвърждава понятието „право на живот”.Това понятие,обаче, все още не е „преведено” на юридически език,няма ясно юридическо съдържание и не намира приложение в предложения законопроект.

Очевидно се приема,че правото на живот е достатъчно гарантирано в Наказателния кодекс чрез наказанията за телесни увреждания и убийство.

Не се отчита, че опазването на природната среда и нейното възпроизводство са немислими без охрана на естествените условия за живот на човека и гарантиране възпроизводството на българската нация като част от човечеството.

За съжаление,законопроектът не решава този въпрос.Това се вижда от съдържанието на чл.1, според който,опазването на природната среда и нейното възпроизводство е от основно значение само за развитието на държавата.

Правото на живот и благоприятна жизнена среда означава и задължение за нейното опазване от всеки български гражданин,организации и държавата.

Както вече посочихме,това е основание за търсене на отговорност.Този правен принцип,явявящ се гаранция за ефективността на законопроекта,би следвало да намери отражение в неговите Общи положения.Такава постановка изисква да бъдат разграничени правата и задълженията на гражданите,обществените организации и държавните органи.

Крайно наложително е да се откажем от съсредоточаването на правомощия по управление,внедряване на нови икономически решения и разпределение на природните ресурси  с контрола и санкциите  по опазването им в компетентността на едни и същи ведомства,при това –само представители на изпълнителната власт.

Природата е всенародно благо,поради което правото да се разпореждат с нея могат да имат само два субекта:

·        Народът като носител на върховния суверенитет и

·        Народното събрание – в качеството на изразител на суверенитета чрез делегираната му от народа власт.

Гаранцията за решаването на екологическите проблеми изисква реалното упражняване на правото на контрол в тази област от Народното събрание.

Предлаганата в законопроекта структура на управление и контрол по опазването на околната среда не отговаря на съвременните изисквания.Това е така,защото Комитетът по опазване на околната среда има правомощията на „самостоятелен контролен орган на Министерския съвет с функционална компетентност” и „решенията могат да бъдат отменени само с решение на Министерския съвет”Една малка справка с разпоредбите на Правилника за функциите и задачите на Комитета по опазване на околната среда- ДВ.,бр.49/1977 г. и редакцията на чл.69 от проекта, дава основание да се направи изводът, че нормативната база е непроменена.Такава структура, по същество е един „вътрешно ведомствен контрол”,чиято дейност в досегашната практика е показала ниската си ефективност.Този извод се потвърждава и от §5 на Заключителните разпоредби на законопроекта,съгласно който изпълнението на закона се възлага на Министерския съвет.Според нас, за да се гарантира успешното приложение на такъв закон, Комитетът по опазване на околната среда трябва да бъде подчинен пряко на парламента,пред който да се отчита за своята дейност.Министерският съвет трябва да бъде само изпълнител и организатор на работата в различните сфери на обществено-икономическия живот с цел хармонизирането им с природната среда, при което действията му да подлежат на одобрение  или отхвърляне от Народното събрание.

Липсата или недостатъчният контрол и информация за дейността на органите,ръководещи опазването и възпроизводството на околната среда, може да доведе и неведнаж вече е водила до нееднаквото,неправилно и несправедливо прилагане на закона и в последна сметка до неговото неприлагане.Показателен в това отношение пример е екологическата обстановка в нашата страна,за което на практика в преобладаващия брой случаи не се носи предвидената отговорност.

Голямото значение и спецификата на проблема, налагат нови правомощия на прокуратурата-значително по-действени от тези, с които тя разполага сега.По реда на общия надзор за законност прокуратурата следва да има и правото да спира екологически вредни производства.Сериозен пропуск в законопроекта в това отношение е липсата на обвързаност с Наказателния кодекс.Вероятно само с това могат да се обяснят „покъртителните санкции”, предвидени в чл.86 за „настъпили значителни екологични вреди”, за които „виновните кадри,нямат право да получат целеви награди”.Очевидно липсата на точно разграничаване на правата и задълженията по опазване на природната среда  е повлияло негативно и върху формулировките на екологически  административно нарушение, неговите субекти и обекти,както и определянето на справедливо наказание.

Принципът на търсене на отговорност трябва да има превантивна насоченост-да се санкционират всички управленски решения,които могат да имат вредни екологически последици.

Тъй като такива решения биха могли да се дължат както на неумение,неосведоменост,некомпетентност,така и на безотговорност, то технологията на вземането им ,следва да изключва възможността от грешки.

Законопроектът правилно предвижда при вземането на решения с екологическа насоченост да се изисква заключението на екологическа експертиза.

Идеята, обаче,изисква по-задълбочена разработка.В този смисъл,може да се използва опитът на страните с вече реализиран успех в областта на екологията.

Техните правни норми изискват задължителна екологична експертиза, която се извършва от независими от държавната структура специалисти при условията на конкурси по дадените проекти с право на предпочитание към най-добрите от тях.Конкуретните проекти също се използват след допълнителни разработки в съответните области.

По същество проблемите на социалната екология са икономически и затова за тяхното разрешаване трябва да се използват съответните възможности за изследвания във всички области.

Защото всички въпроси,свързани с природоползването варират около проблемите,свързани с ефективността на неговата употреба.

А въпросите за получаването на предимството от природоползването се свеждат до равноправното и справедливо използване на природните блага от всички членове на обществото.

По тази причина, от гледна точка на правото,законът трябва да възприеме социален подход към всеки природен ресурс.

Този социален подход би следвало да се осъществява в два основни аспекта:

·        От една страна- в Закона за охрана на природната среда трябва да намерят отражение”социалните условия,процеси и способи” за използването на природните ресурси в обществото , а от друга страна,

·        Да се отчитат различните групи и категории на населението,които получават своята част от ползата и предимствата на утвърдения режим на ползване,т.е. общонародното благо.

Това налага, наред с  изричната забрана за екологически вредни произ-водства,законът да предостави и правомощия на всеки гражданин въз основа на съществено нарушение да търси отговорност от виновните лица по административен и съдебен ред,включително и спирането на такива производства,независимо от  евентуалните икономически последствия.

Добро впечатление прави включването на раздел ”Обещетения”, но той се нуждае от сериозно прецизиране.

В предлаганата редакция на чл.88 не се дава ясен отговор на въпросите по кой материален закон и по коя процедура ще се търси отговорността, въз основа на която се предлага обещетението-Закона за задълженията и договорите,Закона за отговорността на държавата за вреди,причинени на гражданите, или някой друг нормативен акт.

Защо да се дължи отговорност само за разрешени дейности, след като ежедневието ни предлага множество примери за сериозни увреждания на природната среда, настъпили в резултат на неразрешена дейност?

Правилно в чл.89 от законопроекта се предвижда обещетяване в случая на презгранично замърсяване на природната среда.

Нормата,обаче се нуждае от преработване с цел задължително приложение на международните норми,когато вътрешното екологическо законодателство е в противоречие с тях или не регламентира конкретния случай.

Юридическите норми трябва да се основават на световната правна система.Това е така,защото историческият опит на човечеството налага необходимостта от признаване на общозначимостта на естествените човешки права.

Екологическият прогрес е свързан неразривно с нравственото извисяване на хората.

Затова и при изготвянето на един екологически кодекс не бива да остава встра-ни проблемът,свързан с настъпилото отчуждение от човешките добродетели,от синовното и грижливото отношение към природните богатства-нашите реки,гори и земя.

Иначе,ще продължаваме да приемаме с негодувание абсурдния факт, че охраняваме с оръжие водата,която пием,но не сме в състояние да премахнем няколкото вили, построени във вододайната зона на София, както и да осигурим пречиствателни съоръжения за шепата селца,непосредствено свързани с вододайна зона.

Очевидно,успешното решаване на този сложен и жизнено важен за нас проблем-опазването и възпроизводството на природната среда,е свързан не само с преустройството на начина на производство и управление ,но и с екологизацията на всички форми на обществено съзнание.

Защото правната норма може да изпълни своята функция на социален регулатор само тогава,когато точно,ясно и по адекватен начин отразява основните обществени отношения.

Иначе,тя се превръща в едно прекрасно пожелание,даже и в случаите,когато е била блестящ израз на поставената обществена цел.

                                                                       Соня Младенова,юрист

………………………..

Статията е публикувана на 09 ноември 1989 г. в бр.7 на вестник „Студентска трибуна”.

Повод за написването й е обсъждането на внесения същата година в 9-тото Народно събрание законопроект „За опазване и възпроизводство на околната среда”. Това е времето на действие на Конституцията на Народна Република България от 1971 г.,свързвана с политиката и името на Тодор Живков.

Тогава държавата направи опит да приеме Закон „За опазване и възпроизводство на околната среда”.

За основа за статията послужиха и бележките ми по законопроекта,направени в качеството ми на старши експерт по законодателството в министерството на правосъдието през 1989г. 

Това е времето,когато всичките природни резервати в страната са реално защитени,не са плячкосани,изсечени и разрушени; когато планината Витоша е реален народен парк с пряк достъп до нея с  множество хижи, лифтове и влекове; когато горите ни,обаче, страдат от киселинни дъждове-продукт  на презгранично замърсяване; когато множество български селища  по брега  на река Дунав и в близост до него страдат от последствията на презгранично замърсяване и така нататък.

Тогава това  беше обществен проблем и съществуваше сериозна обществена и държавна загриженост за разрешаването му.

Публикувам статията,така както е отпечатана преди 22 години.

За да взема това решение съм повлияна от „съобщенията” и „коментариите”в средствата за  масово осведомяване /вестници, радиостанции, телевизии/ относно „обсъжданията” и „експертизите”  на „големите” политически  „специалисти по шистовия газ”,който искат да го „търсят” на територията на родината ни и желаещите да удовлетворят  това тяхно „скромно” желание.

А, това,че родината ни от златни равнини и плодородни полета ще заприлича на лунен пейзаж, сегашните управниците и наричащите себе си „български политически елит” не ги е еня.

САЩ не  се славят с опазване и възпроизводство на природната среда.Напротив.

Предоставям за ползване на всички екологически сдружения в страната аргументите и изводите в тази своя  тогавашна, актуална и сега статия.