НАКАЗАНИЕТО
Към настоящия момент 56 държави не
възприемат смъртното наказание.В 14 щата на САЩ няма смъртно наказание.
Чл.37,ал.2 от
Наказателния кодекс на НРБ гласи:
„За
най-тежките престъпления, които заплашват основите на Народната република,
както и за други особено опасни умишлени престъпления, като временна и
изключителна мярка се предвижда смъртно наказание, което се изпълнява чрез
разстрелване”.
Въпросът за
смъртното наказание е само част от общия проблем за наказанието. За неговото
правилно разбиране е необходимо да имаме предвид някои по-общи въпроси на
държавата и правото.
В случая от
значение е, че държавата по своята същност е тази структура, която е призвана
да обединява обществото и да го брани чрез своите специфични средства от
факторите, които биха довели до неговото разпадане. Едно от тези средства е
правото. То е система от правила за поведение, регламентирани от държавата.
Чрез тези правила тя урежда отношенията между хората и брани ценностите, които
приема, че трябва да защитава. В своето развитие държавата променя ценностните
си критерии, като изменя обхвата на правото. Такива изменения в наказателното
право се определят от наказателната политика на държавата. Политиката по начало
са средствата и методите, посредством които една класа или обществена група се
стреми да вземе или да задържи властта. Част от всяка държавна политика е
наказателната политика, което се отразява в наказателните закони.
В
наказателните закони са посочени деянията, които държавата забранява под страх
от санкция, защото те заплашват ценностите, които икономически господстващата
класа е възприела. Извършителите на такива деяния с факта на извършването им се
превръщат в нежелани индивиди, които пречат на държавата, респективно на
икономически господстващата класа, доколкото тя изразява интересите на
обществото, да постигне или да защити своите цели и ценности.
Теоретически
мерките на държавата по опазване на нейните интереси са в два аспекта: социален
и индивидуален, като и двата предполагат съответните исторически развиващи се
методи. Първият- от всеобщата заплаха с наказание към отстраняване на
социалните причини на престъпността; вторият- от изолирането на нежелания
индивид от обществото към неговото интегриране.
В древни
времена, включително и при феодализма, целта на наказанието е била възмездие
спрямо престъпника. Тя се е изразявала най-общо с формулата „око за око, зъб за
зъб, кръв за кръв”. При прилагането на наказанието се е преценявало неговото
въздействие върху страха на останалите. То се е налагало най-вече за назидание,
за да знаят, че „така не може”. Личността на извършителя и неговите проблеми не
са имали никаква значение за наказващите. Той просто е бил зачеркван от
обществото.
Буржоазното
наказателно законодателство прокламира, че целта на наказанието се състои не в изтезание или измъчване на
индивида, не в отрицание на престъплението/възмездие/, а в това да се
възпрепятства виновния отново да нанесе вреди на обществото, както и да се
възпрат другите от извършването на същото. Създават се предписанията, че трябва
да се налага такова наказание, съразмерно на престъплението”което ще направи
най-силно впечатление на душата на хората и ще бъде най-малко мъчително за
престъпника”/Чезаре Бекария- Трактат „За престъпленията и наказанията”/.
По повод
наказателната теория на Хегел, Карл Маркс отбелязва, че”е съществено необходимо
да се вникне в същината на нещата, за да не се допуска създаването и
утвърждаването на една теория, която да разглежда наказанието като резултат от
собствената воля на престъпника, тъй като такова виждане би било само едно
спекулиране с древното право на талиона - „око за око, зъб за зъб, кръв за
кръв”. Престъпникът не бива да се разглежда като обикновен субект - роб на
правосъдието. Той трябва да се издига до ранга на свободно самоуправляващо се
същество”/К.Маркс, Ф.Енгелс-Съч.т.8, стр.531/.
Социалистическата
правна система утвърждава принципа, че ефективността на наказанието се състои в
неговото общо и специално предупреждение /превенция/, в превъзпитаването и в
интегрирането на извършителя в обществото. Тук превенцията не се изразява в
заплахата с тежко наказание, а в необходимостта на наказанието. Ако наказанието
не е неизбежно, то губи качеството си на социален регулатор, независимост от
своята тежест или жестокост. Неизбежността на наказанието е диалектически
свързана с неговата справедливост. Не може да съществува спорадична
справедливост. В момента, когато тя престане да действа винаги и спрямо всички,
тя се превръща в своя антипод. Справедливостта е морална категория. Справедливо
е това наказание, което съответства на морала, т.е. на тази система от
нравствени норми, която съответства на комунистическата философия като
прогресивна мирогледна система.
Законът по
принцип следва да отразява прогресивни морални възгледи. В противен случай, той
не може да изиграе ролята си на социален регулатор в позитивния смисъл. В
момента, в който моралът на закона изостане от морала на прогресивната част от
обществото, той следва да бъде променен.
С развитието
на социализма, ролята на наказанието в общата и специалната превенция ще
намалява, като центърът на тежестта на борбата срещу престъпленията ще се
пренася от тях към отстраняването на причините за извършването им, съответно от
заплахата със санкция към по-пълното интегриране на отделния индивид в обществото.
Гаранция за такова развитие е по-нататъшната демократизация на нашето общество,
чрез която ще се постигне все по-пълно съчетаване на интересите на индивида с
тези на обществото.
Хуманизацията
на обществото, неговото развитие и въздигането на човешкия живот във висша
ценност изиска преминаването от изолацията на правонарушителя към неговото
превъзпитание и интегриране в обществото.
Смъртното
наказание е най-драстичният, най-древният и нехуманен начин на изолация. Този
метод не е приемлив на сегашния етап на развитие на социалистическото ни
общество. Какви аргументи могат да се направят в тази насока:
Първо. Възприемането от една
правна система на смъртното наказание по същество е и държавна оценка на
човешкия живот. Държавата приема, че при определени обстоятелства, тя има право
да убие. Очевидно, едно такова становище на държавата освен своето възпиращо
въздействие има и своето деморализиращо влияние върху отделния индивид /например
спрямо екзекуторите/. От гледна точка на комунистическия морал, убийството е
винаги безнравствено, независимо от кого и как се извършва.
Вероятно
такива са били и съображенията на съветското правителство, когато на втория ден
след Великата октомврийска социалистическа революция с декрет на 11 Всерусийски
конгрес обяви на света, че отменя смъртното наказание.
Второ. Смъртното наказание има и
още едно качество, което го прави неприемливо за цивилизованото общество - то е
необратима постъпка. Доколкото никой здравомислещ индивид или група може да
претендира, че е познал абсолютната истина, такива необратими действия, следва
да се избягват. Съдът се състои от хора и никой не е непогрешим. Обществото не
би следвало да се примирява със съществуването на възможността един от неговите
членове да бъде убит от държавата по погрешка.
Трето. Чрез изпълнението на една
смъртна присъда, не се постига превъзпитанието на извършителя. Тя рефлектира в
чувствата на неговите близка-родители, деца, съпруга.
Необходимо е
да се отчете и обстоятелството, че чрез един подходящ срок на изолация на
дееца, обществото предоставя възможност за въздействие спрямо съвестта
му/разкаяние/ и за корекция в поведението му чрез труд и създаване на
материални блага.
Четвърто. Съществуването, а
значи и възможността за прилагането на смъртното наказание, макар като временна
и изключителна мярка, създават в обществото илюзия, че то е най-мощното и
единствено средство за възпиране на тежки престъпления. Историческият опит ни
учи, че жестоките методи не се оправдават. Необходимо е да извлечем поука от
динамичното проявление на престъпността, от причините и условията, които я
обуславят и да приемем очевидното - по-хуманните методи в крайна сметка са
по-ефективни в нестихващата борба с престъпленията и правонарушенията.
Статистическите данни в световен мащаб показват, че когато суровостта на
наказанието отслабва, престъпността не се увеличава. Нещо повече, в държавите,
които са отменили смъртното наказание, след отмяната не се установява
увеличение на престъпленията, които преди са се наказвали със смърт. При това
положение въпросът за превенцията, следва да се разглежда не с оглед тежестта
на наказанието, а от гледна точка на неговата неизбежност, което като общ извод
е и пример за потвърждаване от практиката на една теоретична постановка.
Наказанието
може да се наложи само на лице, което е извършило престъпление т.е., когато
последиците са вече на лице. Тогава се намесват специализираните органи на
държавата за борба с престъпността /следствие, прокуратура, съд/, които с
предоставените им от закона възможности се стремят да превъзпитат извършителя.
Но това е един етап от взаимоотношенията между държавата и индивида, който
настъпва след материализирането на определения факт, който законът забранява.
Преди престъплението извършителят е расъл в конкретна жизнена среда със
съответните междуличностни взаимоотношения, конфликтни ситуации и решения,
създала възможност за изграждане и утвърждаване на жизнената му позиция.
Проявявал се е в тази среда и в положителен и в отрицателен смисъл в зависимост
от своите интелектуални, волеви и емоционални възможности. В случай, че средата
е толерирала неспазването на законите,
манифестирала е неуважението към социалистическия морал, тя е развивала у него
чувство за безотговорност и безнаказаност.То постепенно се превръща в
нравствена възможност, действаща успоредно със закона, която с негативния си
заряд създава условия за гражданите с по-слаби морални и волеви задръжки да го
„прекрачат”. И някои го правят. После идва наказанието. Спрямо неговия вид и
размер обществеността е особено чувствителна, защото е склонна да реагира на
определени престъпления, като се основава по-скоро на емоционални, отколкото на
рационални убеждения. Тя иска възмездие. Но целта на наказанието в
социалистическото общество не може да бъде възмездие. Тя трябва да бъде
насочена към изкореняване на престъпността чрез премахване на причините и
условията за нейното възникване. В общия случай, тези условия са една или друга
форма на социална деформация.
Ето защо,
според нас, въпросът за смъртното наказание и възприемането му като панацея за
предотвратяване на тежката престъпност е не толкова правен, колкото морален
проблем. Но, дали нашето общество е достатъчно зряло, за да се откаже от
принципа” Око за око, зъб за зъб...”?
Убедени сме,
че няма никакви бързо действащи рецепти за подобряване на човечеството, никакви
патентовани средства, никакви лесни изходи от положението, включително за
овладяването и ограничаването на отрицателните явления като цяло. Борбата за
правото на живот и щастие на човека като висше творение на природата осмисля
усилията. Всяка новооткрита от обществото прогресивна перспектива е стремеж към
по-висока степен на социална справедливост. Такава перспектива изисква
себеотрицание и упоритост. Тя не може да се утвърди без борба на мнения „за”
и”против”. За тези, които търсят пътища и чрез наказателните мерки искат да се
подобри човешкия аспект на развитието, да се обогатят различните страни на
нашето съществуване, усилията се възнаграждават чрез богатия залог, както във
вид на постижения, така и като израз на непрекъснатото търсене на човека в
неговите социални, интелектуални и емоционални измерения.
Соня
Младенова
Петьо
Цолов
Вестник”
Студентска трибуна” от 13 декември 1988 г.
